Снежния човек изчака, докато се качат в колата и потеглят, и след като вече летяха с два пъти по-голяма скорост от разрешената, зададе своя въпрос:
— Става дума за нещо дребно, нищо и никаква подробност, но все пак да попитам защо Греъм Анджили е в къщата на сержант Зейлър? От къде знае къде живее тя?
Саймън не отделяше очи от пътя и мълчеше.
Когато Прауст пак заговори, тонът му беше тих и учтив, устните тънки и побелели.
— Чудя се колко ли души ще трябва да си стягат багажа, след като всичко това приключи.
Саймън стисна волана, сякаш това бе единственото нещо на света, което му принадлежеше.
30
Събота, 9 април
Греъм Анджили стои над мен, хванал ножицата, която донесох от вкъщи. Щрака във въздуха пред лицето ми. Остриетата издават режещ метален звук. В другата ръка Анджили държи моя чук.
— Да дойдеш така добре оборудвана — колко умно!
В главата ми се върти една-единствена мисъл — той не може да победи. Историята не може да свършва така — да извърша тази глупост да дойда тук, като знам, че има вероятност той да е вътре, и да донеса всичко, което му е необходимо, за да ме унижи и съсипе. Опитвам се да не мисля за собственото си безразсъдство. Как можах изобщо да си помисля, че съм в състояние да го надвия — луда работа. Но няма смисъл да се самообвинявам сега. Преди три години си позволих да се чувствам безсилна в негово присъствие и точно такава бях — абсолютно безпомощна. Този път ще е различно.
Като за начало няма да показвам страх. Няма да треперя, няма да се моля. Досега не съм — нито когато допря ножицата до гърлото ми, нито когато ме върза за един от двата дървени стола с прави облегалки в кухнята на Чарли. Мълчах и се стараех лицето ми да е абсолютно безизразно.
— Като в доброто старо време, а? — усмихна се той. — Само дето си облечена. Засега.
Ръцете ми са вързани една за друга зад облегалката, а глезените ми — за задните крака на стола. Опъването на мускулите в бедрата започва да става болезнено. Анджили затваря ножицата и я оставя на кухненската маса. Търкаля дръжката на чука между дланите си.
— Виж ти, виж ти — мърмори. — Какво имаме тук? Дълъг конусообразен предмет със заоблени ръбове в горната широка част. Предавам се. Да не е някаква специална секс играчка? Голям бронзов вибратор?
— Защо не седнеш на него да провериш? — казвам аз и се надявам да си помисли, че не ме е страх.
Той се захилва.
— Този път ще ми се опънеш, а? Правилно постъпваш, както понякога казваме в Йоркшир. Обичам разнообразието.
— Затова ли правиш все едно и също: връзваш жени и ги изнасилваш? Дори приказваш едно и също: „Искаш ли да загрееш преди представлението?“ Каква тъпа реплика. — Насилвам се да се изсмея. Каквото и да му кажа, както и да се държа — предизвикателно или плахо, — все едно е, той ще направи каквото си е решил. Той знае как иска да свърши всичко това. Думите ми не могат да му повлияят, нито да го засегнат, защото не взима нищо присърце. Става ми по-лесно да говоря, щом осъзнавам това. — Може би си мислиш, че си авантюрист, но си загубен без твоя тъп сценарий. Той си остава един и същ за която и да е жената — Джулиет, аз, Санди Фрийгард…
Свъсените вежди се отпускат и кожата около очите му се набръчква, когато устните му се разтеглят в крива усмивка.
— Откъде знаеш за Санди Фрийгард? От Чарли Зейлър, обзалагам се.
— Или от Робърт.
— Добър опит. Чарли ти е казала. — Анджили вдига нос и души въздуха. — Да, усещам я, не мога да сбъркам тази миризма на женска солидарност и взаимопомощ. Вие двете да не би да везате гоблени заедно в свободното си време? Сигурно много сте се сближили, щом разполагаш с ключове от дома й. Малко непрофесионално от нейна страна, бих казал. Макар да бе далеч по-непрофесионално да върши делата на мрака с твоя покорен слуга. Това е най-голямата фо па23 на сержанта досега.
Мъча се да променя позата, за да намеря по-удобно положение за краката, но не става. Стъпалата ми започват да изтръпват, скоро съвсем няма да ги усещам.
— Много секси изглеждаш, като се извиваш и гърчиш така. Направи го пак.
— Върви на майната си.
Той оставя чука на масата.
— По-късно ще имаме достатъчно време да използваме тази играчка — заявява. И на мен стомахът ми се свива. Трябва да му отвличам вниманието, да го карам да говори.