— Разкажи ми за Пру Келви — казвам.
Той взима ножиците и бавно идва при мен. В гърлото ми се надига писък. Впрягам цялата си воля да го потисна. Ако покажа и най-малък признак на страх, няма да мога повече да се преструвам. Не трябва да излизам от ролята си, нито за миг. Той вдига яката на блузата ми и ми нарежда да наведа глава напред. После започва да реже яката, бавно следва извивката около врата. Усещам допира на студения метал до кожата си.
Стига до другия край на яката и я хвърля в скута ми.
— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на въпросите ми? Как се озова брат ми в болницата на прага на смъртта? Само толкова ми каза добрата следователка. Ти ли го прати там или Джулиет? — Тонът му вече не е така нехаен. Сякаш го засяга.
Поглеждам в очите му и се питам номер ли е, или наистина го засяга. Като ми дава да разбера, че го взима присърце, той всъщност ми дава оръжие в ръката. Но сигурно си мисли, че нищо не мога да му направя. И какво бих могла да му направя, като ме е вързал за този стол.
— Това е дълга история — заявявам аз. — Бедрата ме болят и не усещам стъпалата си. Защо не ме развържеш?
— Накрая винаги те развързвам, сама знаеш — отвръща дяволито Анджили. — Защо да бързаме? Все пак да отбележа, че ако братчето ми умре и разбера, че ти си се опитала да му видиш сметката, ще те убия. — Вдига ножицата и отрязва най-горното копче на ризата ми.
— Хайде направо да правим секс и да свършваме — предлагам аз и усещам как сърцето ми блъска чак в устата. — Няма нужда от любовна игра.
Това сякаш го подразни, но само за миг. После мазната му усмивка отново се появява.
— Робърт няма да умре — уверявам го.
Той оставя ножицата на масата.
— От къде знаеш?
— Бях в болницата.
Кратка пауза.
— И? Няма смисъл да се правиш на загадъчна пред мен, Наоми. Не забравяй, че те познавам отвътре — намига той. — Ходила си в болницата и…?
— Ти не искаш Робърт да умре и аз не искам Робърт да умре. Съюзници сме каквото и да е ставало в миналото. Защо не ме развържеш?
— Ник’къв шанс, малката. Та кой тогава иска Робърт да умре? Някой явно иска.
— Джулиет — отговарям решително.
— Защо? Защото е спал с теб зад гърба й ли?
Поклащам глава.
— Тя е знаела за това отдавна.
Той отново взима ножицата.
— Интересът ми започна да отслабва още в самото начало на този разговор, сега вече е като Карън Карпентър24 в напреднал стадий на анорексия. Така че бъди добро момиче и говори по същество. — Щраква с ножицата и отрязва второ копче.
— Остави дрехите ми на мира — сопвам се аз, за да потисна надигащата се в мен паника. — Развържи ме и ще те заведа в болницата при Робърт.
— Ти ли ще ме заведеш? О, благодаря, благодетелко моя.
— Само аз мога да ти помогна да го видиш — лъжа. — Не допускат посетители, но аз мога да те вкарам. Персоналът в отделението ме познава. Ходих там с Чарли.
— Престани да се изтъкваш, преди да ти е станало неудобно. Аз пък случайно бях вече при Робърт. Само преди няколко часа. — Не успявам да скрия изненадата си и изуменото ми изражение го разсмива. — Да. Точно така. Влязох в интензивното отделение сам-самичък, като голямо момче. Просто като фасул. До вратата има панел с бутони с цифри и букви. Трябваше само да гледам внимателно, когато лекарите влизат, и да запомня кода, който те бяха така добри да ми покажат, като натискаха бутоните току пред очите ми. Да се скъсаш от смях. — Оставя ножицата, дръпва другия кухненски стол и сяда до мен. — Какво ли не измислят уж да повишат сигурността — панели, алармени инсталации и тям подобни. От тези работи хората стават по-малко бдителни. В доброто старо време сестри и лекари сигурно щяха да си отварят очите на четири за неканени гости като моа25. Но сега не е нужно, вече не. Вече има бутони до вратата, кодове… — кодове, ни повече, ни по-малко! — и всеки може да се мотае като муха без глава или като овца на валиум и да си мисли, че някакви дребни устройства могат да му гарантират сигурността. Трябваше само да ударя няколко бутона набързо и готово — промъкнах се в стаята, обвит в облак суперрезистентни микроорганизми, които те правят невидим.
— Как е Робърт?
Брат ти се подсмива.
— Обичаш ли го? За любов ли става дума? Май да, а?
24
Карън Карпентър (1950–1983) — известна американска поп певица — един от първите нашумели случаи, при който публична личност се бори с анорексия и умира в резултат на тежките последствия от заболяването. — Б.пр.