— Каквото и да ти е разправял Робърт, той не те обича, нито му пука за теб. — Анджили изглежда доволен от себе си. — Пука му единствено за мен. Защо според теб полага какви ли не усилия да се срещне с моите главни изпълнителки след представлението и да ги накара да се влюбят в него?
— А според теб? — успявам да попитам аз.
— Много просто: въпрос на съревнование. Аз съм олицетворение на успеха, а Робърт — на провала. Винаги е било така, както се казва във филмите. След като баща ми си обра крушите, майка ми си го изкара на Робърт. Татко никога не е харесвал Робърт и като си отиде, майка сякаш си постави за цел да съсипе живота на Робърт. А аз бях непогрешимият; златното момче на мама. Робърт винаги тайничко си е мечтал да ме надмине, да докаже, че е по-добрият. Ето какво прави: разбира кои са жените, които, да го кажем така — бяха проявили нежелание да го направят с мен, очарова ги или ги манипулира, докато започнат да драпат със зъби и нокти да го направят с него.
Гледам го с широко отворени очи, изумена и ужасена от арогантността му.
— Наистина ли вярваш в това?
Той се усмихва и започва да реже панталона от кръста надолу.
— Ако не ме лъжеш, ако Джулиет действително се е опитала да убие Робърт, смятам, че ти няма да имаш никакъв шанс. Ако преди е предпочитал теб, сега вече ще предпочете нея. Моето братче е мазохист. Винаги си е падал по жени, които се отнасят с него като с боклук. Останало му е от скъпата ми майка. Колкото повече го наказваше, толкова по-всеотдайно я обичаше. Накрая я откъсна от сърцето си — мъжка гордост и такива разни. И оттогава непрекъснато търси някоя да я замести, макар да не мисля, че го прави съзнателно. Чел съм ги тия работи в тъпите списания на жена ми.
Усещам ножицата да се вмъква под бельото, гладка и студена. Главата ми се изпразва и инстинктът взима връх. С всичка сила тласвам тялото си настрани и килвам стола наляво. Всичко става за четири-пет секунди. Как може нещо, продължило само няколко секунди, да се състои от толкова много ясно обособени събития? Брат ти вдига поглед в мига, в който падам заедно със стола към него и натискът извива китката му. Той дръпва ръка по рефлекс и тя отскача към него. Столът се строполява върху му, а аз виждам как се е втренчил в отворената ножица между пръстите си. Усещам тъпия звук от съприкосновението, когато столът блъсва ръката в лицето му.
Той изпищява. Плисва кръв и облива лицето ми, но не мога да видя откъде идва. Столът се сгромолясва върху Греъм Анджили. И аз оставам килната настрани, подпряна на проснатото му треперещо тяло. Той вие и стене, но аз не виждам лицето му, колкото и да извивам глава. Мъча се да извикам за помощ, но едва си поемам дъх и не мога да намеря гласа си.
Преди не се виждаше кръв, но сега се появяват червени струйки по синия линолеум. Вдишвам дълбоко и успявам да закрещя, и викам, докато мога. Отначало с думи, после думите преминават във вой, неистов вой колкото ми глас държи, само и само да се освободя от болката.
Чувам силен трясък, тропот на крака в антрето. Продължавам да крещя. Виждам Саймън Уотърхауз и плешив мъж зад него и продължавам да крещя. Защото никой никога няма да може да ми помогне истински или достатъчно. Нито тези мъже, които бяха нахлули в къщата, нито Ивон, нито Чарли, никой. Никога няма да мога да избягам. Затова продължавам да крещя.
31
Понеделник, 10 април
Няма да си ида. Никога няма да те оставя. Стоя пред вратата на интензивното отделение и усещам присъствието ти като някаква тежест във въздуха. В състояние съм едва ли не да повярвам (макар да знам, че не е така), че смълчаната сериозна атмосфера в болницата днес е в наша чест. Лекари и сестри, посетители и пациенти минават покрай мен с наведени глави.
И вчера бях тук, но не можах да дойда да те видя. Саймън Уотърхауз държеше да е с мен през цялото време. Докато лекарите ме преглеждаха, той стоя пред кабинета. Мисля, че ти би харесал неговото търпение и загриженост — две качества, които и ти притежаваш. После, след като лекарите го убедиха, че мога да си отида у дома, той ме закара до вкъщи. Сто пъти му казах, че физически нищо ми няма, като изключим болката в краката и гърба, причинена от връзването.
Вчера бях далеч от интензивното отделение. Което е късмет, защото днес ще ми е по-лесно.
Набирам на електронното табло кода, който току-що видях един лекар да използва: CY 1789. Номерът, използван от брат ти, сега помага и на мен. Вратата забръмчава, бутвам я и тя се отваря без проблеми. Вече съм в твоето отделение. Веднага осъзнавам, че влизането тук е само част от предизвикателството. Сега трябва да си придам вид на вътрешен човек, все едно присъствието ми в този коридор е нещо съвсем обичайно. Сигурно и Греъм е направил така, знаел е, че ако се промъква като крадец, веднага ще го забележат.