Гърлото ми гори. Няма да мога още дълго да говоря. Но и не мога още да спра. Горях от нетърпение да ти кажа всичко, да го излея от себе си.
— Прекалено си вглъбен в собствените си мисли, прекалено си затворен в собствения си малък свят — продължавам аз. — Е, не сега, сега нямаш особен избор, предполагам. Имах предвид преди. И понеже си вторачен в себе си, не си преценил правилно Джулиет. Тя веднъж вече се е сривала. Преживяла е тежка нервна криза. Била е неуверена и плаха през всичките години, докато си бил женен за нея. Единственият път за нея е бил нагоре, Робърт — как не си го разбрал? Как не ти е дошло наум, че човешките същества са доста издръжливи, особено такива като Джулиет и мен, които са израсли в любящи семейства в безопасна среда. Когато си показал на Джулиет какво извратено същество си в действителност, шокът е бил достатъчно голям, за да преобърне всичко в мозъка й. Осъзнаването, че нейният спасител е всъщност врагът й, я е мотивирало да отвърне на удара с удар така, както нищо друго не би могло да я мотивира.
Клепачите ти мръдват.
— Питаш ме от къде знам всичко това ли? Знам, защото същото се случи и с мен. Когато открих истината, когато подредих мозайката, осъзнах колко е глупаво да вярваш, че някой друг може да те спаси. За първи път, откакто брат ти ме изнасили, ми се прииска да се боря, сама. Другите хора те подвеждат и те лъжат, а най-много тези, които уж те обичат — това си мисли Джулиет сега. Така възприема света. Ти превърна и нея в чудовище, чудовище, което нехае за нищо, дори за себе си.
Смея се.
— Тя можеше да ми каже всичко, което знае за теб, но не пожела. Вместо това го използва, за да ме измъчва. Въпреки че знае какъв уродлив извратен и болен тип си, тя продължава да ме мрази, задето съм се опитала да й открадна съпруга — милия, чувствителния съпруг. Сигурно ти се струва странно. На мен обаче не. И в моята глава, също като в нейната, съществуват двама Робърт. Това навярно е най-лошото, което си ни сторил. Остави ни да скърбим по загубата на човек, който никога не е съществувал. И макар да знаем това, продължаваме да го обичаме.
Поглеждам към възглавницата в ръцете си. Когато я издърпах, исках да те задуша с нея. Да довърша делото на Джулиет. Радвам се, че не е успяла да те убие. Сега ще мога аз да го направя. Ти го заслужаваш. Всеки ще се съгласи, че заслужаваш да умреш, като изключим наивните и заблудените, които вярват, че не бива да се убива.
Но ако сложа край на живота ти сега, страданието ще приключи почти веднага. Ще продължи само още няколко секунди. А ако си изляза от стаята и те оставя жив, ще трябва да лежиш и да мислиш за всичко, което ти казах, за моята победа над теб, за твоята загуба, колкото и да се мъчиш да не мислиш за това. Ще бъде мъчение за теб. Ако, разбира се, си чул всичко, което ти казах.
И преди, и сега бедата е там, че няма начин да разбера какво мислиш, Робърт. Ти можеш да видиш колко много си ме наранил.
На този фронт някак си предадох играта. Може би ще се съсредоточиш върху това, ако те оставя да дишаш в тази стая. Може би ти си победителят, защото не подлежиш на наказание в сегашното си състояние на какавида, а аз съм съсипана, абсолютно съсипана, при това още не съм го приела истински.
Искам да ти кажа още едно нещо, преди да сложа край на живота ти или да ти разреша да живееш — няколко думи, които приготвих в ума си, преди да дойда тук. Подбрах ги толкова внимателно, колкото подбирам изразите за мото на моите слънчеви часовници. Прошепвам ги в ухото ти, като благословия или заклинание:
— Ти си най-лошият човек, когото познавам, Робърт. И най-лошият, когото някога ще познавам.
Казвам го на глас и това сякаш дебело подчертава в ума ми, че най-лошото вече е зад гърба ми.
А сега трябва да реша.
32
13 април 2006
— Не мисля, че иска да ти мели сол на главата — каза Оливия. — Според мен той е искрено загрижен за теб. Обади му се. Така и така накрая ще трябва да говориш с него.
Ярка слънчева светлина преминава през спуснатите пердета. Чарли съжали, че не е купила по-плътни, и се зачуди колко ли ще й струва да им пришие допълнителен непрозрачен слой. Поклати глава. Нейният план — който беше далеч по-добър от плана на Оливия — бе да не припарва до телефона. Саймън й бе оставил куп съобщения, които изобщо не искаше да слуша. Освен това Оливия грешеше: не беше задължително да говори нито с Прауст, нито със Саймън, ако си подаде заявлението за напускане. И тогава няма да й се налага да среща нито единия, нито другия.