Оливия седна до нея на канапето.
— Не мога да стоя вечно тук, Чар. Имам си работа, имам и свой живот. Ти също. Няма смисъл да лежиш по пижама цял ден и да пушиш като комин. Защо не се облечеш? Вземи си една гореща вана. Измий си зъбите.
Звънецът на входната врата иззвъня. Чарли се сви на канапето и се загърна плътно с халата.
— Това сигурно е Саймън. Не го пускай. Кажи му, че спя.
Оливия я изгледа строго и отиде да отвори. Не можеше да разбере защо Чарли не се радва, че Саймън я търси непрекъснато, защо изведнъж се бе превърнал в човека, когото най-малко искаше да види. Чарли не искаше да й обясни, за м не се унижава. Знаеше, че ще се разпадне на парчета в мига, в който Саймън си отвори устата да говори. Каквото и да кажеше, нямаше да е добре. Ако се опиташе да говори завоалирано и тактично, Чарли щеше да го отдаде на притеснение и щеше още повече да се засрами. Ако започнеше открито и прямо щеше да й се наложи да води разговор с него — мъжа, които, отхвърляше любовта й, откакто се познаваха — за Греъм Анджили — серийния изнасилвач, който й беше харесал, защото бе разочарована от отношението на Саймън… Не, просто не можеше да понесе и този позор.
Чарли чу входната врата да се затваря. Оливия отново се появи в хола.
— Не е Саймън. А! — вдигна тя пръст към Чарли с укор. — Разочарована си, не отричай. Наоми Дженкинс е.
— Не. Кажи й не.
— Донесла ти е нещо.
— Не го искам.
— Казах й, че ще ти трябват пет минути да се приготвиш. Така че върви облечи някакви дрехи и се приведи в по-приличен вид. Иначе просто ще я пусна тук да те види с лекьосания с чай халат и безформена пижама.
— Само да си я пуснала…
— Какво? Какво ще ми направиш? — Ноздрите на Оливия се разшириха. — Саймън щях да отпратя, но не и нея — врътна тя брадичка към вестибюла. — Престани за миг да се самосъжаляваш и помисли тя през какво е минала. Само си помисли какво й се случи току преди няколко дни точно тук, в тази къща, да не говорим за останалото. Завързана, отново. За малко да я изнасилят, отново.
— Няма нужда да ми ги изреждаш — бързо я прекъсна Чарли. Не искаше да мисли за онова, което бяха заварили в кухнята й Прауст и Саймън: Греъм с извадено ляво око, срязано през средата, лежи в локва кръв на пода, втренчен в тях.
— Аз пък мисля, че има — възрази Оливия. — Защото ти май си мислиш, че си единствената, на която й се е случило нещо лошо.
— Не си го мисля! — гневно извика Чарли.
— Да не мислиш, че на мен ми е лесно да знам, че никога няма да имам деца?
Чарли тихо цъкна с език и се обърна на другата страна.
— Какво общо има това?
— Налага се да поднасям тази новина на всеки мъж, когото срещна, на всеки мъж, с когото бих искала да излизам. Представяш ли си как пускам бомбата на първата ни среща? Нямаш идея колко пъти първата среща е била и последна, след като им кажа. Боли, но аз скривам болката в себе си, защото съм стоик и вярвам в стискането на зъби…
— Стоик? Ти? — Чарли се засмя.
— Да, аз — настоя Оливия. — За сериозните неща съм стоик. Това, че мрънкам, когато в деликатесния магазин се свърши еленското месо или подлютеният пастет, нищо не значи! — Тя въздъхва. — Ти имаш късмет, Чар. Саймън знае за теб и Греъм…
— Млъкни!
— … и знае, че не си виновна за нищо. Никой не те обвинява в нищо.
— Добре, ще се видя с Наоми. — Каквото и да е, само Оливия да спре да приказва за Саймън и Греъм. Чарли стана и загаси цигарата си в пепелника на масата, който вече беше пълен с фасове. Те се размърдаха и се наместиха, за да приемат новия член — гърчещ се куп от дебели оранжево-кафяви ларви. Отвратително, помисли си Чарли, изпитвайки перверзно удоволствие от гледката.
Качи се на горния етаж, изми се, среса се, изчетка зъбите си и облече първите дрехи, които видя в гардероба: джинси с разръфани крачоли и спортна фланела на лилави и зелени райета с бяла якичка. Когато се върна долу, входната врата беше отворена и отвън стояха Наоми и Оливия. Наоми изглеждаше по-спокойна откогато и да било, откакто я познаваше, но и по-стара. По лицето й имаше бръчки, които не бяха там преди две седмици.