— Е — тупна го Чарли по гърба. — Това съвсем скоро ще се промени. Изпрати ми един есемес, като го намериш. Безкрайно ще разведриш почивката ми, ако ме уведомиш, че е емигрирал в Австралия, за да се отърве от часовникарката. Но като се позамисля — по-добре не пиши. Последния път, когато ходих на почивка, Прауст ми звънеше поне по веднъж на ден, негодникът. Може да почака, докато се върна.
Чарли метна чантата си на рамо и започна да си събира нещата. Всичко, свързано с работата, можеше да почака една седмица. Това, което не можеше да чака, бе обяснението, което й беше поискала Оливия. От участъка Чарли отиваше направо на летището да посрещне сестра си и щеше да й се наложи да бъде по-убедителна, отколкото по телефона. Защо винаги изпитваше непреодолимо желание, щом сгази някъде лука, да иде да разкаже всичко на Оливия? Чувстваше се на ръба на истерията, докато не си признае пред нея. И така беше още от времето, когато двете бяха в пубертета. Този път поне успя да шокира Оливия дотолкова, че да млъкне за три-четири секунди, което не се беше случвало досега.
— Нямам представа защо го направих — каза й тя и си беше чиста истина.
— Ами имаш три часа да го обмислиш и да стигнеш до приемлив отговор — заяви Оливия, след като си възвърна способността да говори. — Ще те попитам пак на „Хийтроу“.
И каквото и да ти кажа тогава, за да ти затворя устата, пак няма да имам ни най-малка представа, помисли си Чарли.
3
Вторник, 4 април
Зад бара в „Стар ин“ има само един човек — нисък, кльощав мъж с издължено лице и голям нос. Бърше бирени чаши е протъркана зелена хавлиена кърпа и си подсвирква. Малко след дванайсет на обяд е. Двете с Ивон сме първите му клиенти. Той ни поглежда и се усмихва. Забелязвам, че зъбите му са големи като на кон и че главата му е леко вдлъбната над ушите, сякаш някой беше стиснал лицето му с гигантски пинцети.
Смяташ ли, че го описах добре? Ти никога не описваш нищо. Струва ми се, че не искаш да натрапваш на другите хора начина, по който гледаш на света, затова използваш само прости съществителни: камион, къща, кръчма. Не, грешка. Никога не съм те чувала да използваш думата „кръчма“. Ти казваш „локал“, което предполагам е вид описание.
Не знам защо съм толкова разочарована, че в „Стар ин“ няма никой освен този странен на вид барман. Едва ли съм очаквала да те видя тук. Ако съм таяла и най-малката надежда, значи съм се заблуждавала. Защото, ако можеше да ходиш на кръчма, щеше да си в състояние и да ми се обадиш. Ивон стисва ръката ми, забелязала тъжното ми изражение.
Поне съм сигурна, че съм дошла където трябва. Всичките ми съмнения изчезнаха, още щом прекрачих прага. Това е мястото, което имаш предвид, когато говориш за „Стар ин“. Не се изненадвам, че си предпочел заведение, намиращо се далеч от оживени пътища, закътано в долината, на самия бряг на реката. В центъра на града е, но не може да се види от Спилинг Мейн Стрийт. Трябва да се тръгне по улицата между ателието за рамки на картини и Центъра за алтернативна медицина и да се върви все по нея чак до след парка „Блантайър“.
Кръчмата представлява едно дълго помещение, в единия край на което се намира барът. Мирише на влага и ферментация, под тавана се стеле пушек, останал от предната вечер.
Барманът още не е прибрал широката си усмивка.
— Добро утро, дами. Всъщност вече добър ден. Какво да ви налея?
Като го слушам, предполагам, че е от тези млади хора, които имат навика да говорят, както биха говорили по-възрастни мъже. В известен смисъл се радвам, че не ми се налага да избирам с кого да разговарям. Така мога да се съсредоточа върху онова, което имам да кажа.
Стените са покрити със страници от стари вестници, сложени в рамки: все местни вестници — „Рондсли Телеграф“, „Рондсли Ивнинг Поуст“. Хвърлям поглед към най-близкия до мен. В една от рубриките е поместен разказ за екзекуцията, извършена в Спилинг през 1903. Има снимка — въже с примка и до него нещастният престъпник. Съседният материал е озаглавен „Фермер от Силсфорд печели наградата за най-добро прасе“ и е илюстриран с рисунка на животното и на собственика — и двамата изглеждат много горди. Прасето се казва Грухчо.
Мигвам да махна сълзите. Най-после виждам всичко онова, което си виждал ти, твоя свят. Вчера видях къщата ти, днес — тази кръчма. Имам чувството, че съм на туристическа обиколка из живота ти. Надявах се това да ме доближи повече до теб, но се получава обратен ефект. Ужасно е. Имам чувството, че разглеждам миналото ти, а не настоящето, и че всичко, което виждам, никога няма да мога да споделя с теб. Все едно съм пред стъклена витрина или кордон от червено въже и не мога да стигна до теб. Иска ми се да изкрещя името ти.