Наоми свъси вежди.
— Ще ти кажа, когато всичко свърши — обеща тя. — Още не е свършило.
— Какво имаш предвид? — учуди се Оливия. На Чарли й се прииска сестра й да престане да се обажда или още по-добре — да влезе в къщата. Където евентуално можеше да се сети, че е журналистка, която се занимава с изкуство, а не полицай.
— На слънчевия часовник има датна линия — посочи към часовника Наоми.
Чарли погледна отново към правоъгълната каменна плоча, облегната на стената.
— На девети август, рождения ден на Робърт, сянката на нодуса ще върви точно по линията, ще следва извивката от началото до края. Ето това е нодусът — Наоми потърка малката метална сферичка с палец.
В Чарли пламна подозрение.
— Защо ти е да отбелязваш рождения ден на Робърт на слънчев часовник, който си дошла да ме помолиш да предам на моя началник?
— Защото тогава е започнало всичко — отвърна Наоми. — В деня, когато се е родил Робърт. Девети август — повтори тя датата. — Не забравяй да погледнеш, ако е слънчево.
Тя махна едва-едва с ръка и се обърна да си върви. Чарли и Оливия гледаха след нея, докато влезе в колата и потегли.
33
Четвъртък, 4 май
Ще мине. На мен ще ми мине. Някой ден ще мога да стоя тук и да дишам с лекота. Някой ден ще се почувствам достатъчно смела да дойда без Ивон. Ще кажа думите „стая единайсет“ в друг контекст — може би в друг хотел, някой луксозен хотел на красив остров — и няма да мисля за тази квадратна стая с надраскани стъкла на прозорците и очукано дюшеме. Или събраните едно до друго еднакви легла с техните ужасни оранжеви твърди матраци, или за тази сграда, която прилича на порутено студентско общежитие или евтин конферентен център.
Ивон сяда на канапето и започва да скубе малките топченца, образували се по плата на възглавниците, а аз съм се втренчила в паркинга, който „Травълтел“ дели с бензиностанцията „Рондсли Ийст“.
— Не ми се сърди — казвам аз.
— Не ти се сърдя.
— Смяташ, че не е добре за мен да идвам тук, знам. Но грешиш. Искам да престана да придавам значение на това място. Ако не идвам тук, то ще ме преследва, ще ме измъчва.
— С течение на времето ще престане да те преследва. — Ивон послушно подава следващата реплика в този вече добре познат спор. — Редовните ни посещения тук всеки четвъртък поддържат живи спомените ти.
— Трябва да идвам, Ивон. Докато ми омръзне, докато идването тук се превърне в досадно задължение. Същото е като паднеш от кон и се изплашиш — разправят, че веднага трябва отново да се качиш на седлото.
Тя се хваща с две ръце за главата.
— Толкова е различно, че не знам откъде да започна, за да ти обясня.
— Хайде да пием чай. — Взимам чайника с олющения етикет и отивам в банята да го напълня с вода. На безопасно разстояние от Ивон подхвърлям: — Аз може да остана тук тази нощ. Ти не си длъжна.
— В никакъв случай — появява се тя на вратата на банята. — Няма да ти разреша да направиш това. И не вярвам, че идваш тук заради онова, което разправяш.
— Как така?
— Знаеш що за човек е Робърт, какво е правил, но продължаваш да въздишаш по него, нали? Затова искаш да си тук. Къде беше днес следобед? Като ти звънях? Беше излязла и не вдигаше телефона си.
Поглеждам настрани, през прозореца. На паркинга спира син камион, с черни букви, нарисувани на каросерията.
— Казах ти — режех с трион в работилницата и не съм чула телефона.
— Не ти вярвам. Според мен си била в болницата и си седяла до леглото на Робърт. И не ти се случва за първи път. Напоследък имаше и други случаи, когато не успявах да се свържа с теб…
— Интензивното отделение е недостъпно за посещения — информирам я аз. — Човек не може да си влиза и излиза, когато си поиска. Ивон, аз мразя Робърт. Мразя го така, както може да се мрази само човек, когото някога си обичал.
— И аз така мразех Бен някога, а виж ни сега — гласът й е пълен с презрение и към двете ни.
— Ти реши да му дадеш още един шанс.
— Както и ти ще решиш да живееш с Робърт, ако и когато се събуди. Въпреки всичко. Ще му простиш, двамата ще се ожените и ти ще ходиш всяка седмица на посещение в затвора…
— Ивон, не мога да повярвам на ушите си.
— Не го прави, Наоми.