Телефонът ми звъни в якето, което метнах на леглото, след като пристигнахме с Ивон. Бъркам в джоба, замислена за любовта, за ранимата близост. Благодарение на разговора ми с брат ти в кухнята на Чарли Зейлър те разбирам по-добре от преди. Осъзнах, че ти изпитваш желание да нараняваш жените, но преди това искаш те да те обожават, за да може болката да се увеличи, да стане нетърпима, но не е и само това. Твоята психоза е като… как се казваха тези? А, палиндром. Чете се и наопаки по същия начин. В твоя ум любовта и болката са неразривно свързани — разбрах го благодарение на Греъм. Вярвал си, че само ако нараняваш и малтретираш жените, те могат истински да те обичат. Останало му е от скъпата ми майка, каза Греъм. Колкото и да си обичал майка си, след като се е обърнала срещу теб, ти още повече си я заобичал. Когато баща ти си е заминал и тя е започнала да те тормози, страданието ти те е накарало да признаеш силата на тази любов.
— Наоми?
За миг ми се струва, че мъжкият глас на телефона е твоят. Заради стаята, в която се намирам.
— Саймън Уотърхауз се обажда. Робърт Хауърт умря днес следобед. Помислих, че би искала да узнаеш.
— Хубаво — казвам аз без колебание и не само заради Ивон. Казвам го искрено. — Как е станало?
— Не се знае със сигурност още. Ще има аутопсия, но… ами, с една дума, изглежда просто е престанал да диша. Понякога се случва след тежки мозъчни кръвоизливи. Отеклият мозък не може да предава правилни сигнали до дихателната система. Съжалявам.
— Аз не — отсичам. — Съжалявам само, че според лекарите е умрял от естествена и спокойна смърт. Той заслужаваше друго.
Лесно мога да си кажа, че си бил съсипан болен човек, че си бил не по-малко жертва от своите жертви. Но отказвам да го направя. Ще си мисля за теб само като за зло. Трябва и тегля чертата, Робърт.
Ти си мъртъв. Говоря на… насочвам мислите си към несъществуващ човек. Твоите спомени и оправдания не съществуват. Не се радвам. По-скоро се чувствам по-леко, както се чувстваш, когато задраскаш нещо от списъка със задачи. Остана още едно нещо да задраскам. Когато направя и това, всичко ще е свършило. Може би тогава ще съм в състояние да спра да идвам тук. Може стая номер единайсет да е станала моя щабквартира до приключване на операцията.
Това е, при условие че Чарли Зейлър прояви поне малко интерес към приключването на операцията и се сети да помисли за онзи слънчев часовник, който й дадох.
Сякаш прочел мислите ми, Саймън Уотърхауз прочисти гърло.
— Говорила ли си… извинявай, че те питам, но… говорила ли си напоследък със сержант Зейлър? Няма причина да се свързваш с нея, но… просто питам… — гласът му заглъхва.
Изкушавам се да го попитам дали е виждал слънчевия часовник. Може сестрата на Чарли да го е занесла в участъка и да го е дала на инспектора, който го искаше. Иска ми се да мина някой ден покрай полицейския участък на Спилинг и да го видя там, закачен на стената. Чудя се дали да споменавам за слънчевия часовник пред Саймън Уотърхауз. Решавам да не повдигам въпроса.
— Опитах се — отговарям на въпроса му аз, — но Чарли май не иска да разговаря с никого в момента. Освен с Оливия.
— Добре — казва той, а тихият му глас казва точно обратното.
34
19 април 2006
Чарли седна на маса до прозореца в заведението на Марио — малко и шумно италианско кафене, недалеч от пазара в Спилинг, — за да може да наблюдава улицата. Щеше да види Прауст, преди да влезе, което щеше да й даде време да придаде подходящо изражение на лицето си. А кое ли щеше да е подходящо? Не беше наясно.
Не излизаше за първи път от дома, откакто се бе върнала от Шотландия — Оливия бе настояла да излизат на разходка около къщата и до близкия магазин на всеки няколко дни, като твърдеше, че било добре за нея. Но днес за първи път излизаше сама, показваше се на истински обществено място, за да се срещне с някого. Па макар и този някой да беше само Снежния човек.
Слънчевият часовник на Наоми стоеше подпрян на стената на кафенето и привличаше смаяните (някои бяха дори възхитени) погледи на сервитьорки и клиенти. Чарли съжали, че не го бе опаковала, но вече беше късно. Поне всички гледаха в часовника, а не в нея. Изпитваше ужас от мисълта, че един ден някой на улицата ще я посочи с пръсти и ще викне: „Хей, това е оная следователка, дето е спала с изнасилвача.“ Чарли бе решила да си пусне косата, за да не я разпознават. Като порасне по-дълга, може и да я изруси.