— Аз ще пия двоен джин с тоник — заявява високо Ивон. Опитва се да звучи весело и заради мен, все едно сме излезли да се позабавляваме. — А ти, Наоми?
— Една малка бира с лимонада — чувам аз гласа си. От години не съм пила това питие. Когато съм с теб, пия само виното, което носиш, или чая, който оставят в нашата стая в „Травълтел“.
Барманът кимна.
— Ей сегичка идват. — Има подчертан местен акцент.
— Познавате ли Робърт Хауърт? — изтърсвам аз, прекалено съм разтревожена да губя време да мисля как да подходя към въпроса. Ивон ме поглежда стреснато: бях й казала, че ще бъда дискретна.
— Не. Трябва ли да го познавам?
— Редовен клиент ви е. Често идва тук.
— Е, поне така смятаме ние — уточнява Ивон. Тя е моята по-уравновесена сянка, която е тук, за да тушира въздействието на импулсивните ми постъпки. Насаме с мен Ивон е саркастична и отстоява мнението си на всяка цена, но на обществено място държи да спазва общоприетите норми. Ти навярно ги разбираш тези работи повече от мен, често си мисля, че когато изглеждаш тревожен и затворен, вътре в теб се води борба на сили, които те дърпат в противоположни посоки. Аз никога не съм била такава, дори и преди да се запозная с теб. Винаги съм била човек с ясна посока. И от мига, в който те видях за първи път, винаги ме е теглело единствено към теб. Нищо друго няма шанс да привлече вниманието ми.
— Не, със сигурност идва тук — настоявам аз убедено. Тази сутрин, когато Ивон разтвори „Йелоу пейджис“, установи, че има „трима претенденти“, както тя се изрази: „Стар Ин“ в Спилинг, „Стар енд Гартър“ в Комингам и „Стар Бар“ в Силсфорд. Веднага отхвърлих последните две. Комингам е твърде далече и много мрачен, а „Стар Бар“ е заведение, което познавам — понякога се отбивам там, когато посещавам някой клиент наблизо, и пия екологично чист ментов чай. Като си те представих да седиш на онези ниски, облицовани с кожа пейки и да четеш менюто с билковите отвари, за малко да се засмея на глас.
— Имам негова снимка в мобилния телефон — казвам на бармана. — Щом го видите, ще го познаете.
— Може би — кима той приветливо и слага напитките ни на бара. — Седем и двайсет и пет, моля. Познавам много лица, без да ги свързвам с конкретни имена.
Изваждам мобилния от чантата и се опитвам да се подготвя за най-лошото, както правя винаги. Но не ми става по-лесно. Напротив. На екрана отново не виждам иконката за получено съобщение и ми иде да завия. Все още никаква вест от теб. Гърдите ми се свиват от нов пристъп на болка и страх, смесени с упоритото нежелание да приема факта. Сещам се за старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз и ми се иска да смажа дебелите им глави една в друга — само дето не ми казаха направо в очите, че не възнамеряват да предприемат нищо.
— А Шон и Тони? — питам аз сопнато бармана, докато въртя снимките в телефона, а Ивон плаща сметката. — Познавате ли ги?
Въпросът ми предизвиква гърлен смях.
— Шон и Тони ли? Занасяте ли ме?
— Не — преставам да разглеждам снимките и вдигам поглед. Сърцето ми бие лудо. Имената явно са му познати.
— Не ли? Ами аз съм Шон. А Тони също работи тук, на бара. Довечера е на смяна.
— Но… — не мога да намеря думи. — Робърт говореше за вас все едно, че… — Бях останала с впечатлението, че Шон и Тони идват заедно тук като клиенти. Сега, като се замисля, всъщност никога не си казвал такова нещо. Трябва да съм си го измислила, направила съм погрешно заключение.
Ти идваш тук сам. Шон и Тони са си тук, защото са на работа в заведението.
Отново свеждам глава над телефона. Не искам Ивон да види, че съм объркана. Би трябвало да се радвам на развитието на нещата. Намерих Шон и Тони. Те те познават, приятели са ти. Само трябва да покажа твоя снимка на Шон и той ще се сети за теб. Избирам онази, на която си застанал пред камиона на паркинга на „Травълтел“, и протягам ръка с телефона през бара.
Веднага разбирам по очите на Шон, че те е познал, и си позволявам отново да дишам.
— Елвис — засмива се весело той. — Двамата с Тони му викаме Елвис. Заради лицето му де. Той няма нищо против.
За малко да избухна в плач. Шон наистина е твой приятел. Дори ти е измислил прякор.