— Защо му викате така? — пита Ивон.
— Не е ли очевидно?
Двете с Ивон поклащаме отрицателно глави.
— Е, не прилича ли на Елвис Костело5, само че по-едър? Елвис Костело, след като е изял всичките си пайове. — Шон се разсмива на собственото си остроумие. — Ние сме му го казвали това.
— Не знаехте ли, че името му е Робърт Хауърт? — пита Ивон. С периферното си зрение виждам, че гледа мен, а не Шон.
— Май никога не си е казвал името. Винаги е бил Елвис. Той добре ли е? С Тони снощи се бяхме сетили, че отдавна не сме го виждали.
— От кога? — остро питам аз. — Кога за последен път го видяхте?
Шон свъсва вежди. Сигурно въпросът бе прозвучал прекалено напористо. Стреснах го. Идиотка.
— Вие коя сте всъщност? — пита той.
— Аз съм приятелката на Робърт. — Не го бях казвала досега и ми иде да го повтарям безспир, макар че ми се иска да можех да кажа съпруга вместо приятелка. — Някога да ви е споменавал за Наоми?
— Не.
— А за Джулиет?
Шон поклаща отрицателно глава. Явно започва да се притеснява.
— Вижте, важно е — намесвам се аз. Този път се постаравам гласът ми да звучи спокойно и не твърде силно. — Робърт изчезна миналия четвъртък…
— Чакай — докосва ме Ивон по лакътя. — Не сме сигурни, че е изчезнал.
— Аз съм сигурна — дръпвам ръката си. — Кога го видяхте за последен път? — обръщам се към Шон.
Той клати глава.
— Май беше някъде тогава. Четвъртък ли, сряда ли, нещо такова. Но обикновено идва всяка вечер за по халба бира и да побъбрим и затова с Тони се зачудихме къде се изгуби. Не че не се е случвало. Много клиенти са така: точен като часовник години наред и после изведнъж, пуф! Изчезва и повече никога не го виждаш.
— Да е споменавал, че ще заминава за някъде? — питам, макар предварително да знам отговора. — Не е ли споделял някакви планове да ходи на почивка или нещо такова?
— Да е споменал нещо за Кент например? — добавя Ивон.
Шон клати глава.
— Нищо подобно. Каза: „Хайде, до утре“, както всеки път. Понякога казва: „Хайде, до утре, ако оцелеем.“ — Шон се засмя. — Ако оцелеем! Черничък хумор има, нали?
Втренчила съм поглед в дъските на пода, кръвта ми пулсира в ушите. Никога не съм те чувала да използваш този израз. Ами ако си имал основание да го кажеш на Шон? Ами ако този път не си успял да оцелееш?
Ивон благодари на Шон за съдействието, сякаш разговорът е приключил.
— Чакайте — сепвам се аз и се измъквам от ужаса, който за миг бе отнел способността ми да говоря. — Как ти е фамилията, Шон? А на Тони?
— Наоми… — гласът на Ивон звучи разтревожено.
— Имате ли нещо против да дам имената ви на полицията? Можете ли да им кажете това, което току-що казахте на нас — че според вас Робърт е изчезнал.
— Той не е казвал такова нещо — напомни Ивон.
— Нямам нищо против. Както споделих, двамата с Тони наистина си помислихме, че е малко странно. Моята фамилия е Хенидж, Шон Хенидж. А на Тони е Уилдър.
— Чакай тук — нареждам на Ивон и изхвърчам навън с чантата и телефона, преди да е успяла да ми възрази.
Седя край една от боядисаните в бяло метални маси, загръщам палтото плътно около себе си и придърпвам ръкавите върху пръстите на ръцете си. Ще трябва да мине доста време, преди хората да могат да седят навън с питиета си. Пролет е, ама само на думи. Гледам как три лебеда се спускат към реката, подредени един зад друг, и набирам номера, който цял час издирвах тази сутрин и който щеше да ме свърже директно с Криминалния отдел в полицейския участък в Спилинг. Искаше ми се веднага да се обадя да питам какво точно правят старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз, за да те намерят, но Ивон каза, че било твърде рано, трябвало да им дам време.
Аз пък съм сигурна, че нищо не правят. Пръста си няма да мръднат да ти помогнат. Убедени са, че си ме напуснал, защото така си решил — предпочел си Джулиет пред мен и те е страх да ми го кажеш в очите. Но двамата е теб знаем много добре колко нелепа е тази идея.
Младши следовател Гибс вдига телефона. Съобщава ми, че и Зейлър, и Уотърхауз не са в участъка. Отговаря рязко, почти грубо. Толкова ли му е противно да разговаря с мен, че се старае да използва колкото се може по-малко думи, за да отвърне на въпросите ми? С такова впечатление оставам. Сигурно вече е чувал за мен и си мисли, че съм истерична зарязана любовница, която те преследва, макар ти да искаш да те оставят на мира, и аз пращам полицията да върши моята мръсна работа. Казвам му, че искам да оставя съобщение, и той се прави, че взима писалка, прави се, че записва имената на Шон и Тони, но аз не му вярвам. „Готово“, изръмжава той — прекалено бързо. Мога да позная кога някой наистина записва нещо — има дълги паузи, понякога си повтарят под нос онова, което записват, или питат за правописа.