Младши следовател Гибс не направи нищо подобно. Затвори телефона, преди да съм свършила да говоря.
Отивам до боядисаните в бяло железни перила, които отделят терасата на кръчмата от реката. Ще трябва пак да се обадя в полицията и да настоявам да говоря с най-старшия чин в сградата — главния инспектор или началника на участъка — и да се оплача от начина, по който се отнасят с мен. Много ме бива в оплакванията. Тъкмо това правех първия път, когато ме видя, и затова се влюби в мен — винаги си го твърдял. Нямах представа, че ме гледаш и слушаш, иначе сигурно щях да понижа тона си мъничко. Слава богу, че не съм го направила. Красиво бясна — така каза, че съм изглеждала тогава.
На теб никога не би ти хрумнало да протестираш за нещо — заради себе си, имам предвид; за мен винаги би се застъпил. Ала точно затова се възхищаваш на моя борбен дух, на убеждението ми, че мъката и простащината не трябва да са част от живота. Впечатлен си от смелостта ми да си поставям абсурдно високи цели.
Не мога да се върна в кръчмата, още не. Прекалено съм ядосана. Сълзи на бяс изпълват очите ми и замъгляват погледа ми, втренчен в студената бавно движеща се река пред мен. Мразя се, когато плача, направо се ненавиждам. Няма никаква полза. Какъв е смисълът да си решил никога повече да не си слаб и безпомощен, след като единственото, на което си способен, когато любимият ти изчезва яко дим, е да стоиш край някаква река и да цивриш? Жалка гледка.
Ивон пак ще ми каже да дам време на полицията да си свърши работата, но на какво основание? Защо старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз не са тук в „Стар Ин“ да питат Шон кога те е видял за последен път? Ще си направят ли труда да отидат до дома ти и да говорят с Джулиет? Изчезналите женени любовници изглежда са сред най-маловажните им случаи. Особено сега, когато из цялата страна (така му се струва на човек понякога) са плъзнали разни маниаци, готови да се самовзривят, за да избият цели влакове с невинни мъже, жени и деца. Опасните престъпници — това са хората, които полицията иска да намери.
Сърцето ми подскача от оформилата се в главата ми невероятна идея. Опитвам се да я отпъдя, но тя не иска да се маха; бавно излиза от мрака и постепенно се очертава все по-ясно — като фигура, излизаща от пещера. Избърсвам очи. Не, не мога да го направя. Само като си мисля за това, и имам чувството, че съм предател. Съжалявам, Робърт. Сигурно вече напълно откачам. Никой не би направил подобно нещо. Освен това физически би било невъзможно. Не бих могла да произнеса думите.
Що за човек би направил това? Няма такъв! Това каза Ивон, когато й разказах как сме се запознали, как ме накара да ти обърна внимание. Разказах ти за нейната реакция, помниш ли? Ти се усмихна и рече: „Кажи й, че аз съм човекът, който прави неща, дето никой друг не би направил.“ Казах й го, а тя се направи, че си бърка с пръст в гърлото.
Стисвам перилата за опора, защото се чувствам като изцедена, сякаш този нов страх, който внезапно ме бе обзел, може да разтопи костите и мускулите ми.
— Не мога да го направя, Робърт — шепна аз, макар да знам, че е безсмислено. Имах същото усещане, което изпитах, когато те видях за първи път: непоколебима увереност, че всичко, което ще се случи, е предварително предначертано от сила, която е много по-могъща от мен, сила, която не ми дължи нищо, не е сключвала с мен никакви сделки, но въпреки това е с пълна власт над мен. Не можех да се пазаря с нея, колкото и да се опитвам.
И сега е същото. Решението е взето предварително.
Шон ми се усмихва, като ме вижда да се връщам — учтива усмивка като на анимационен герой, все едно не ме познава, все едно не сме стигнали преди малко заедно до заключението, че си изчезнал, че има причина за сериозна тревога. Ивон е седнала на най-отдалечената от бара маса и си играе с телефона. Качила си е нова игра, по която се е вманиачила. Явно в мое отсъствие двамата с Шон не са си говорили. Това ме разгневява. Защо трябва все аз да задвижвам всичко?
— Налага се да си вървим — казвам на Ивон.
Тя невинаги е била Ивон. Не съм ти го казвала. Много неща не съм ти казвала за нея. Престанах да я споменавам в нашите разговори, когато ми дойде наум, че може би ме ревнуваш от нея. Аз не съм омъжена и като изключим теб, Ивон е най-важният човек в живота ми. С нея съм по-близка, отколкото с който и да е от семейството ми. Живее с мен, откакто се разведе — и това не съм ти го казвала.