Нашата стая. Убедих се със сигурност, че онова, което изпитвам към теб, е любов, а не просто някакво лудо увлечение или само физическо привличане, когато те чух да казваш на момичето на рецепцията: „Не, трябва да е стая номер 11, същата като миналия път. Трябва всеки път да ни давате тази стая.“ „Трябва“, не „искам“. За теб всичко е важно; нищо не е без значение. Никога не се отпускаш върху избелелия, изтърбушен диван, нито сваляш обувките, за да вдигнеш краката си. Седиш винаги изправен, с всичките си дрехи, докато дойде моментът да си легнем.
После, като останахме сами, ти каза: „Притеснявам се, че и без това ще ни е гадно да се срещаме в някакъв долнопробен мотел. Поне да сме в една и съща стая — ще се чувстваме малко повече като у дома.“ И следващите петнайсет минути не спря да се извиняваш, задето не можеш да си позволиш да ме заведеш на някое по-луксозно място. Още тогава (от колко време се познавахме? От три седмици?) знаех, че ще е по-добре да не ти предлагам да си поделяме разходите.
Помня почти всичко, което си ми казал през изминалата година. Навярно, ако успея да извикам в съзнанието си точната фраза, съдбоносната реплика, тя ще може да ме отведе право при теб. Не ми се вярва, но за всеки случай продължавам да въртя в главата си всичките ни разговори.
— Е? — бутнах те с пръст по рамото. — До теб лежи гола жена и предлага да ти обещае каквото пожелаеш, а ти сякаш не забелязваш.
— Това не е шега, Наоми.
— Знам. Извинявай.
Никак не обичаш да бързаш, дори говориш бавно. И се дразниш, когато те пришпорват. Май никога не съм успявала да те разсмея, даже не съм те виждала да се смееш истински, макар често да разправяш, че си се смял с Шон и Тони в кръчмата. „Смях се до сълзи — казваш. — Смях се, докато потекоха сълзи по лицето ми.“
Ти се обърна към мен и попита:
— Знаеш ли къде живея?
Изчервих се. По дяволите, хвана ме. Беше забелязал, че съм обсебена от мисълта за теб и събирам всякакви факти и подробности, свързани с теб, до които можех да се добера. Цяла седмица си бях рецитирала адреса ти наум, понякога дори го казвах на глас или го изпявах, докато работех.
— Видя ме, когато го написах последния път, нали? На адресната карта, която попълних на рецепцията. Забелязах, че гледаше.
— Спилинг, улица „Чапъл Лейн“, номер три. Извинявай. Би ли предпочел да не го бях видяла?
— В известен смисъл — отвърна ти. — Защото всичко трябва да е абсолютно сигурно. Нали ти казах. — После се изправи и сложи очилата. — Не искам връзката ни да приключи. Искам да продължи, докато съм жив. Но за да е сто процента безопасно, трябва да няма нищо общо с другата част от живота ми.
Веднага ми стана ясно и кимнах.
— Но… сега и момичето на рецепцията знае адреса ти — отбелязах аз. — Ами ако изпратят някоя сметка или нещо такова?
— Че защо ще пращат? Аз винаги плащам, като си тръгвам.
Дали ти става по-лесно, като изпълняваш някакъв административен ритуал, преди да си отидеш — малка церемония на границата между нашия живот и твоя друг живот? Иска ми се и аз да имах подобна задача, която да свърша, преди да си тръгна. Винаги оставам в мотела за през нощта (макар че те оставям да си мислиш, че го правя само понякога, а не всеки път), а на следващата сутрин бързо излизам от „Травълтел“ и пътьом бегло се усмихвам на момичето на рецепцията. Струва ми се прекалено неофициално, твърде бързо и лесно.
— Няма какво да ми пращат — настояваш ти. — Пък и Джулиет не отваря собствената си поща, камо ли моята.
Забелязах леко потрепване на долната ти челюст, стисване на устните. Винаги става така, когато споменеш Джулиет. Аз и за нея събирам всякаква информация, макар да го правя против волята си. Много от нещата, които казваш за нея, са свързани с израза „камо ли“: тя не знае да включва компютър, камо ли да използва интернет. Никога не вдига телефона, когато звъни, камо ли сама да набере някой номер.