— Чуй се само — поглежда ме смаяно Ивон. — Говориш като него. „Товари в Дартфорд“! Знаеш ли изобщо какво означава това?
Започвам да се дразня.
— Какво може да означава — сопвам се аз, — освен че товари някакви неща в Дартфорд и после ги транспортира до Спилинг.
Ивон поклаща глава.
— Не разбираш. Знаех си, че няма да схванеш. Той сякаш те е превзел отвътре, а ти какво получаваш в замяна? Дава ти само празни обещания. Как пък нито веднъж не можа да остане с теб през нощта? Защо да не може да остави Джулиет сама?
Вперила съм поглед в пътя отпред.
— Не знаеш, нали? Някога да си му поставяла въпроса: „Абе какво точно й има на жена ти?“
— Ако той иска да ми каже, ще ми каже. Не искам да го разпитвам. Би се почувствал нелоялен, ако обсъжда нейните проблеми с мен.
— Колко благородно от негова страна! Странно че не се чувства нелоялен, като те чука. — Ивон въздъхва. — Извинявай. — Долавям в гласа й нотка на презрение или може би уморено доброжелателство. — Ти нали видя Джулиет вчера — нормална, физически здрава, зряла жена, която няма нищо общо с горкото крехко същество, описвано от Робърт…
— Той не я е описвал. Никога нищо конкретно не е казвал. — Започвам малко да се ядосвам. Имам нужда от цялата си енергия, за да те търся, да остана положително настроена, да се държа да не полудея от тревога и страх. На всичкото отгоре и да се налага да те защитавам — идва ми малко в повече. При това от нападките на човек, който никога не те е виждал — абсурд.
— Как не можеш да прогледнеш?! Ако сега не може да остави Джулиет, кога ще може? Какво ще се промени между сега и тогава? — пита Ивон.
Искам да те защитя от жилото на нейната враждебност, затова си мълча. Може да си ме излъгал за причината, поради която не си в състояние да напуснеш Джулиет веднага; много мъже биха постъпили така. Можеше да си измислиш някаква история, която да ме държи настрана — болна майка, болест. Истината трудно се приема, но се радвам, че ми я каза. „Това няма нищо общо с Джулиет — каза ти. — Тя няма да се промени. Никога няма да се промени.“ Тогава ми се счу нотка на решителност в гласа ти, но навярно е било някакво ядно смирение, гняв, който заема празнината, където някога е имало надежда. Ти сви очи, когато проговори, като реакция на изпитана внезапна остра болка. „От нейна гледна точка ще е все едно дали ще я оставя сега, след година или след пет години.“
„Тогава защо не я оставиш сега?“ — попитах аз. Ивон не е първата, която задава този въпрос.
„В мен е проблемът — призна ти. — Няма да прозвучи смислено, но… От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Като парализиран съм. Станало е прекалено значимо за мен. Прекалено съм задълбал в подробностите — как да го направя, кога. Психически вече съм започнал този процес — скъсването с нея. Остава големият финал, завършекът — към който толкова отдавна вървя.“ След тези думи ти се усмихна тъжно. „Бедата е там, че този процес тече единствено в съзнанието ми, абсолютно неосезаем за външния свят.“
Отне ти много време, докато го кажеш, защото грижливо подбираше всяка дума така, че да можеш съвсем точно да разкриеш чувствата си. Забелязала съм, че не обичаш да говориш за себе си с изключение на моментите, когато ми казваш колко много ме обичаш или споделяш, че се чувстваш истински жив само като си с мен. Ти си пълната противоположност на погълнат от себе си, нехаещ за нищо друго човек. Според Ивон аз съм се вманиачила по теб и е права, но тя никога не те е виждала как се държиш с мен. Само аз знам как ненаситно ме гледаш, сякаш ме виждаш за последен път. Никой не знае как ме целуваш. Моята мания по теб е нищо в сравнение с твоята по мен.
Как да обясня всичко това на Ивон? Аз самата не го разбирам напълно.
„Ами ако никога не се решиш да скъсаш с Джулиет? — попитах аз. — Ако си останеш все така парализиран?“ Аз не съм пълна глупачка. И аз съм гледала същите филми, за които ми говори Ивон — за жените, които пропиляват целия си живот да чакат женените си любовници да се разведат и да им се посветят изцяло. Въпреки че аз никога не бих приела за пропиляно времето, прекарано с теб, каквото и да стане. Дори никога да не напуснеш Джулиет, дори никога да не мога да те имам за повече от три часа седмично, не ме интересува.