— Извинявай — поглеждам я аз виновно. — Не исках да ти се зъбя.
— Трябва да се вземеш в ръце — казва строго тя. — Съвсем искрено съм убедена, че Робърт си е добре където и да е. Ти си в беда — ти започваш да се пропукваш. И, да, знам — нямам право да те поучавам. Аз съм притежателят на рекорда за най-кратък брак и дарбата ми да си прецаквам живота се разви крайно преждевременно. Повечето ми приятелки се явяваха на матура, когато аз се развеждах…
Усмихвам се на хиперболата й. Ивон не може да се примири с факта, че се е развела на трийсет и три. Според нея, ако човек има зад гърба си провален брак на такава млада възраст, значи е белязан от съдбата. Веднъж я попитах на каква възраст би било нормално да се разведеш. „На четирийсет и шест“ — отсече тя, без да се замисли.
— Наоми, слушаш ли ме? И при това не говоря за състоянието, след като Робърт избяга. Ако питаш мен, ти започна да се пропукваш много преди това.
— Какво искаш да кажеш? — Инстинктът ми за самозащита моментално се задейства. — Глупости говориш. Преди четвъртък си бях добре. Бях щастлива.
Ивон клати глава.
— Всеки четвъртък прекарваше нощта в „Травълтел“ сама, а Робърт се прибираше вкъщи при жена си! Това нормално ли е? Как му дава сърце да постъпва така? А като така и така цепи секундата и си тръгва точно в седем, ти защо просто не се прибираш вкъщи? По дяволите, започнах с тирадите. Дотук с решението да бъда дипломатична.
Завива наляво и влиза в паркинга на участъка. Никакво бягане, казвам си аз. Никакво разубеждаване в последния момент.
— Робърт не знае, че прекарвам нощта там всеки път. — (Може да е налудничаво да спя сама в „Травълтел“ всеки четвъртък, но ти нямаш нищо общо с това.)
— Не знае ли?
— Не съм му казвала. Ще се разстрои, като знае, че си стоя сам-самичка. Колкото до причините… ще ти прозвучи смахнато, но „Травълтел“ е нашето място. Дори той да не може да остане, аз искам да остана. Там се чувствам по-близо до него, отколкото вкъщи.
Ивон кима.
— Сигурно, но… господи, Наоми, не разбираш ли, че това е част от проблема? — Не знам за какво говори. А тя продължава и в гласа й личи тревога: — Да се чувстваш близо до него в някаква тъмна хотелска стая, докато той е вдигнал крака на масата вкъщи и гледа телевизия с жена си. Ти не му казваш разни неща, той не ти казва разни неща, създали сте си един странен свят, който съществува само в една стая и само три часа седмично. Не разбираш ли? — Караме покрай безкрайни редици от паркирани коли. Ивон протяга врат да търси свободно място.
Някой ден може и да ти кажа, че прекарвам сама всяка нощ в четвъртък срещу петък в „Травълтел“. Държах го в тайна само защото се притеснявах — да не би да си помислиш, че е малко прекалено. Може да има и други неща, свързани с мен, които да не съм ти казала, но има едно-единствено нещо, което определено искам да скрия от теб и от всеки друг. А сега ще направя това свое желание невъзможно за изпълнение. Не мога да повярвам, че съм стигнала дотук, че това, което ще направя, е станало неотложно, неизбежно.
Ивон псува под нос. Фиатът спира рязко.
— Ще трябва да слезеш тук — казва тя. — Няма места.
Кимам и отварям вратата. Острият вятър докосва кожата ми, имам чувството, че съм гола. Не може да бъде. След три години старателно пазене на тайна се каня да съборя стената, която съм издигнала между себе си и света. Ще сваля собственото си прикритие.
4
4 април 2006
На път за входната врата на семейство Хауърт Саймън спря пред прозореца, през който бе надничала Наоми Дженкинс, преди да получи пристъп на паника. Завесите бяха спуснати, но имаше малък процеп между тях и Саймън успя да види стаята, за която бе разказвала Наоми. Веднага забеляза невероятната й прецизност по отношение на детайла. Тъмносиньо канапе и стол, шкаф със стъклени врати, смущаващ брой безвкусни декоративни къщички, картина на оръфан старец, загледан в полуоблечен младеж с флейта на уста — всичко си беше там, точно както го бе описала. Саймън не видя нищо неприятно, нищо, което да обясни неочакваната крайна реакция на Наоми.
Стигна до входната врата, забелязвайки разхвърляната градина, която приличаше по-скоро на двор за боклуци, отколкото на нещо друго, и натисна звънеца. Нищо не се чу. Толкова ли дебели бяха стените, или звънецът не работеше? Натисна го повторно, после още веднъж — ей така за всеки случай. Нищо. Тъкмо се канеше да почука, когато прозвуча женски глас: