— Идвам! — Тонът намекваше, че жената и да иска, не би могла да отвори по-бързо.
Ако Чарли беше тук, вече щеше да си е извадила значката и личната карта, готова да поздрави всеки, който се появи на вратата. Когато бяха заедно, Саймън трябваше да следва примера й и да прави същото, за да не изглежда странно. Когато бе сам обаче, показваше личната си карта само ако му я поискаха. Чувстваше се неловко, почти пародийно, като размахваше картата си и я завираше в лицата на хората още щом ги види. Имаше чувството, че е актьор.
Жената, която застана пред него с въпросителен поглед в очи, беше млада и привлекателна, с руса коса до раменете, кафяви очи и няколко бледи лунички по носа и бузите. Веждите й бяха прекалено тънки, но оформени в съвършени дъги; очевидно бе прекарала доста време да прави нещо с тях, което сигурно е било болезнено. На Саймън му изглеждаха неприятни и неестествени. Наоми Дженкинс бе споменала, че жената била облечена в костюм, спомни си следователят. Днес Джулиет Хауърт носеше черни джинси и тънък черен пуловер с шпиц яка. Миришеше на силен цитрусов парфюм.
— Здравейте? — каза тя рязко, превръщайки поздрава във въпрос.
— Госпожа Джулиет Хауърт?
Тя кимна.
— Робърт Хауърт, вашият съпруг, вкъщи ли е? Искам да поговоря набързо с него.
— А вие кой сте?
Саймън не обичаше да се представя, ненавиждаше гласа си, когато произнасяше собственото му име. Имаше този проблем още в училище, но бе решил да не позволява на никого да се досети.
— Младши следовател Саймън…
Джулиет Хауърт го прекъсна със силен смях.
— Робърт го няма. Вие сте полицай, така ли? Следовател? По дяволите!
— Знаете ли къде е?
— В Кент, отиде на гости при приятели. — Тя поклати глава. — Наоми го е обявила за изчезнал, а? Затова сте дошли.
— Откога е в Кент господин Хауърт?
— От няколко дни. Вижте, тази кучка Наоми е ужасно тъпа. Тя е гадна…
— Кога ще се върне съпругът ви? — прекъсна я Саймън.
— Другия понеделник. Искате ли да ви го доведа в полицейския участък? Да ви докажа, че е още жив, че не съм го пребила до смърт, обзета от бясна ревност? — Устните на Джулиет Хауърт потрепнаха. Признаваше, че изпитва ревност или се подиграваше с тази възможност, зачуди се Саймън.
— Много бихте ни помогнали, ако му кажете да дойде при мен, когато се върне. Къде по-точно е в Кент?
— Сисингхърст. Искате ли адреса?
— Да, би било добре да ми го дадете.
Джулиет сякаш се подразни от отговора му.
— Дъмнишър Роуд 22 — троснато изрецитира тя.
Саймън си записа.
— Онази жена е луда, нали знаете? Ако сте разговаряли с нея, няма начин да не сте забелязали. Робърт от няколко месеца се опитва да охлади ентусиазма й, но тя не разбира от намеци. Всъщност е добре, че се появихте тук. По-скоро аз трябваше да се обърна за помощ към полицията, а не тя. Може ли нещо да се направи, за да престане да идва у нас непрекъснато? Може ли да й наложите съдебно запрещение?
— Колко пъти е идвала тук неканена?
— Вчера беше тук — заяви Джулиет, сякаш така отговаряше на въпроса на Саймън. — Погледнах през прозореца на спалнята си и я видях в градината — опитваше се да избяга, преди да успея да сляза по стълбите.
— Значи е била тук само веднъж. Никой съд няма да издаде запрещение.
— Опитвам се да действам далновидно. — В гласа на Джулиет сякаш прозвуча заговорническа нотка. Жената примижа с едно око, докато говореше — нещо като полунамигване. — Тя ще дойде пак. Ако Робърт не й проговори, а той няма да го направи, няма да мине много време и Наоми Дженкинс ще опъне палатка в градината ми. — Джулиет се засмя, сякаш тази перспектива бе по-скоро забавна, отколкото тревожна.
Нито за миг Джулиет не отстъпи крачка навътре. Стоеше на прага и не мърдаше. Зад нея, във вестибюла, Саймън виждаше светлокафяв килим на райета, червен телефон на дървена масичка, пръснати обувки, маратонки и боти. Имаше огледало, подпряно на покрита с петна стена, а самото огледало бе изцапано по средата с нещо мазно. Вдясно от огледалото, закачен с кабарче, висеше дълъг тънък календар. Най-отгоре имаше снимка на замъка в Силсфорд, а отдолу по един ред за всеки ден в месеца, но нямаше нищо написано на ръка. Нито Робърт, нито Джулиет бяха отбелязали някакви ангажименти.
— Камионът на господин Хауърт е паркиран отвън — отбеляза Саймън.
— Знам. — Джулиет изобщо не си правеше труда да скрие нетърпението си. — Казах, че Робърт е в Кент, а не камионът му.