— Той има ли друга кола?
— Да, „Волво В40“. Която — да ви кажа, та да ви спестя ненужна следователска работа — също е паркирана отвън. Робърт замина за Сисингхърст с влак. Той е шофьор. Когато не е на работа, се опитва да избягва шофирането.
— Имате ли телефонен номер на адреса, където се намира в момента?
— Не. — Лицето й се изопна. — Той си има мобилен телефон.
Саймън свъси вежди — нещо не беше наред.
— Нали казахте, че е отишъл при приятели? Нямате ли телефонния им номер?
— Те са приятели на Робърт, не мои. — Свитите устни на Джулиет подсказваха, че не би споделила компанията им дори съпругът й да й беше предложил да отиде с него.
— Кога за последен път разговаряхте с Робърт? — попита Саймън. Беше се задействал инатът му. Понеже Джулиет Хауърт с нетърпение чакаше да му види гърба, той пък имаше желание да остане повече.
— Не искам да съм неучтива, ама какво ви влиза на вас това в работата? Снощи, щом толкова искате да знаете. Снощи ми се обади.
— Наоми Дженкинс твърди, че той не вдига мобилния си телефон.
Новината сякаш подейства освежително на Джулиет. Лицето й се оживи и тя се усмихна.
— Сигурно газ пикае. Как може този толкова надежден Робърт да не й се обажда… какво ли следва!
Саймън не понасяше начина, по който ревността превръщаше хората в освирепели животни. Самият той неведнъж бе освирепявал така — човешкото изчезваше, оставаше някакъв звяр. Представи си Джулиет като хищник, който облизва устни, докато жертвата й кърви до смърт пред нея. Но може би това не беше честно, тъй като Наоми Дженкинс бе признала, че иска Хауърт да остави Джулиет и да се омъжи за нея.
Вчера Наоми му беше дала номера на мобилния телефон на Робърт Хауърт. Саймън реши да прати съобщение, с което да помоли Хауърт да му се обади. Реши да му го напише с лекомисления тон на някой завеян тип. Ще се направя на Колин Селърс, помисли Саймън.
— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулиет. — Кажете на Наоми, че Робърт си е взел мобилния телефон с него и телефонът си е абсолютно наред. Искам да знае, че той получава всичките й съобщения, но не им обръща внимание.
Тя дръпна входната врата по-плътно до себе си, ограничавайки погледа на Саймън върху вътрешността на къщата. Единственото, което Саймън виждаше сега, бе полукръглата масичка за телефон непосредствено зад Джулиет.
Той й подаде визитката си.
— Щом съпругът ви се върне, му кажете веднага да се свърже с мен.
— Вече поех това задължение. А сега мога ли да си вървя? Или по-скоро може ли вие да си вървите, ако обичате?
На Саймън му беше лесно да си представи как жената избухва в сълзи, едва затворила вратата след него. Бе прекалено напрегната, държеше се малко изкуствено, реши следователят. Играеше роля. Запита се дали Робърт Хауърт бе отишъл в Кент, за да вземе окончателно решение — Джулиет или Наоми. Ако е така, нищо чудно, че жена му е толкова нервна.
Саймън си представи Наоми как седи у дома като на тръни и се опитва да намери логично обяснение защо Хауърт я беше изоставил. Бедата бе там, че любовта и страстта нямаха нищо общо с логиката. Но защо Саймън изведнъж изпита съжаление именно към Наоми Дженкинс? Защо не към измамената съпруга?
— Наоми си мислеше, че не знам за нея — обади се Джулиет и се усмихна злобно. — Тъпа кучка. Знаех, разбира се. Намерих нейна снимка в телефона на Робърт. Не тя сама. А двамата, прегърнати пред някаква бензиностанция. Колко романтично! Не съм се ровила, открих я случайно. Робърт си беше оставил телефона на пода. Аз слагах коледната украса и без да искам, го настъпих. Грабнах го и с ужас започнах да натискам разни копчета, защото си мислех, че съм го счупила. И изведнъж гледам снимка. Ето това се казва шок — измърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на Саймън. Очите й се бяха изцъклили. — А сега и полиция тропа на вратата ми. Ако питате мен, Наоми Дженкинс е за разстрел.
Саймън отстъпи крачка назад. Питаше се как Робърт Хауърт бе успявал да ходи всяка седмица на срещите си с Наоми, след като Джулиет е знаела за връзката им още от преди Коледа. Ако беше разбрала миналата седмица, това би могло да обясни защо Хауърт бе заминал така скоропостижно при приятели в Кент.
Някъде дълбоко в съзнанието на следователя започна да се оформя въпрос, но Джулиет не му даде време да придобие завършен вид.
— Край. Писна ми — заяви тя изведнъж и тръшна вратата под носа му.