Аз пък обожавам, когато ти взимаш решения вместо мен. Искам да ме чувстваш като своя собственост. Искам разни неща само защото ти ги искаш. С изключение на Джулиет. Ти казваш, че не я искаш, но още не си готов да я напуснеш. Въпросът не бил „дали“, а „кога“. Но още не бил настъпил моментът. Трудно ми е да го разбера.
Погалих ръката ти. Не мога и никога не съм могла да те докосна, без да отмалея и изтръпна, и тогава изпитах вина, защото от мен се очакваше да водя сериозен разговор, а не да мисля за секс.
— Обещавам да стоя далече — заявих аз, защото знаех, че имаш нужда да държиш всичко под контрол и не понасяш, когато нещо се изплъзва от ръцете ти. Ако някога се оженим — когато се оженим, — с нежност ще те наричам маниак на тема контрол, а ти ще се смееш. — Не се тревожи. — Вдигнах ръка като за клетва. — Честна скаутска. Няма да се появя изневиделица в къщата ти.
А ето че точно това правя — паркирала съм точно срещу сградата. Ама имам ли избор, ми кажи? Ако си тук, ще се извиня, ще обясня колко съм се тревожила и ти ще ми простиш, сигурна съм. Ако си тук, може дори да не ме е грижа ще ми простиш ли, или не — поне ще знам, че си добре. Минаха цели три дни, Робърт. Полека-лека започвам да се побърквам.
Когато завих по твоята уличка, първото нещо, което видях, бе червеният ти камион, паркиран няколко къщи по-надолу, в дъното, върху ивицата трева, където улицата преминава в селска пътека. Като прочетох името ти върху каросерията на камионетката, гръдният ми кош се надигна, като че ли ми бяха инжектирали хелий. (Ти все ми правиш забележка да не казвам „камионетка“. И „камионджия“ не ми даваш да ти викам, макар че опитах няколко пъти.) „РОБЪРТ ХАУЪРТ“ — с големи черни букви. Обожавам името ти.
Камионът си е със същите размери, с които винаги е бил, но сега изглежда огромен — паркиран под ъгъл на наклонената тревна площ, напъхан между къщите и нивите; едва се е побрал. Първата ми мисъл е, че за един шофьор на камион това не е най-удобното място за живеене. Маневрата за излизане на главния път сигурно е кошмарна.
Втората ми мисъл е, че днес е понеделник. Камионът не би трябвало да е тук. Би трябвало да си някъде на път с него — по работа. Вече съм сериозно разтревожена, прекалено разтревожена, за да изпитвам страх при вида на къщата ти — твоята и нейната, къщата на Джулиет — или да се прибера набързо у дома и да се преструвам, че навярно всичко е наред.
Знаех, че живееш на номер три, и сигурно съм си представяла, че номерата стигат докъм двайсет-трийсет, като на повечето улици, но се оказа, че твоята къща е третата и последна на тази пресечка. Първите две стоят една срещу друга и са по-близо до главния път и до бирарията „Олд чапъл“ на ъгъла. Твоята къща стърчи самотна по-нататък, недалеч от нивите в края на алеята и от мястото, където съм, вижда се само част от покрития с плочи покрив и гола правоъгълна каменна стена в бежов цвят с един-единствен малък квадратен прозорец в горния десен ъгъл — баня, вероятно, или килер.
Научих нещо ново за теб. Решил си да купиш къща, каквато аз никога не бих купила — със задната фасада към улицата, а предната част — скрита, невидима за минувачите. Изглежда неприветлива. Знам, че така се гарантира уединение, че от другата страна гледката е по-хубава и съответно е добре предната фасада да е обърната натам, но въпреки това къщи като твоята винаги са ми правили неприятно впечатление — все едно най-неучтиво са обърнали гръб на света. И Ивон така мисли — знам, защото двете с нея редовно минаваме покрай една такава обърната къща на път за супермаркета. „Тези къщи са за саможиви хора, които живеят като отшелници и изобщо не умеят да се забавляват“, каза Ивон, когато за първи път минахме оттам.
Знам и какво би казала за къщата на „Чапъл Лейн“ 3, ако беше тук: „Прилича на такава, чийто собственик иска да каже: Никога не идвайте в къщата ми.“ И то си е точно така! По-рано ти говорех за Ивон, но спрях, след като спомена, че ти се струвала прекалено саркастична и устата. Думите ти наистина ме разстроиха — за първи и единствен път, никога преди или след това не съм се ядосвала на нещо, казано от теб. Хем ти обясних, че е най-добрата ми приятелка, и то още от училище. Е, да, саркастична е, но сарказмът й е добронамерен и винаги успява някак си да те ободри. Пряма е и никога не би си затворила устата просто от уважение към някого. Освен това е убедена, че трябва да се надсмиваме над всичко, дори над лошите неща. Дори над лице, безнадеждно влюбено в женен мъж, когото не може да има; според Ивон такова лице е особено подходящ обект за подигравки, които са даже задължителни — нейните весели шеги са единственото нещо, което ме спасява да не полудея.