Чарли се втренчи в екрана на компютъра и се сви зад него.
Стеф блъсна Греъм настрани.
— Тръгвам си — обяви тя.
Докато вървеше към вратата, Греъм запя с висок глас:
— White lines going through my mind…11 — явно искаше Стеф да го чуе. Чарли позна песента — беше се въртяла в класациите през осемдесетте години на миналия век. Май беше на Грандмастър Флеш.
Вратата се затвори с трясък.
— Съжалявам — Греъм изглеждаше засрамен. — Не можеш да си представиш колко ме дразни.
— О, мога — увери го Чарли, все още изумена от онова, което Стеф й беше казала.
— Не се ли вижда какво клише е? Олицетворение на злата слугиня, като госпожа Данвърс от „Ребека“ — гледала ли си го?
— Чела съм я.
— О, ученото си е учено, нали, шефе! — Греъм целуна Чарли по косата.
— Стеф да не се дрогира с кока?
— Не. Защо? На такава ли ти прилича?
— Ти пя за белите линии — в тази песен се пее против злоупотребата с наркотици.
Греъм се засмя.
— Това си е шегичка между нас двамата. Не се тревожи, утре ще си получим закуската, ще видиш. Тя е послушен уличен помияр.
— Греъм…
— Сега чаша вода, за да можеш да си изпиеш хапчетата. — Обърна се към охладителя за вода. — Няма чаши. Чудесно. Ще трябва да донеса от склада. Ей сегичка идвам. Ако чудовището се върне, знаеш коя песен да запееш. — Той намигна и изчезна, оставяйки вратата широко отворена.
Чарли въздъхна. Вече беше изключено да спи с Греъм и да рискува да я обсъжда с персонала. Върна се пак към уебстраницата на „Спийк аут енд сървайв“. Ще прочете писмото на Наоми Дженкинс още веднъж и после ще се върне в бунгалото да се просне в леглото. Сама.
Прозина се шумно и хвана мишката. Ръката й се хлъзна и вместо да щракне върху разказ номер седемдесет и две, погрешка избра номер трийсет и едно.
— По дяволите — измърмори тя. Опита се да се върне на предишния екран, но компютърът на Греъм беше забил.
Натисна контрол, алт и дилийт, но нищо не стана. Явно е време да се откажа, уморено си помисли тя. Греъм ще си оправи компютъра, като се върне; тя щеше да го остави както си е — парализиран.
Тъкмо да стане от стола и погледът й се спря върху нещо. Дума на екрана пред нея: „театър“. Мина малко време, докато проникне в заспалия й мозък. Но когато проникна, я накара да подскочи и шумно да поеме дъх. Примига няколко пъти да види дали не си въобразява. Но не, там си беше, в разказ на оцеляла номер трийсет и едно. Малък театър. Сцена. И няколко реда по-надолу — думата „маса“. Изскочи от екрана и черните й букви затанцуваха пред очите на Чарли. Публика, вечеря. Всичко присъстваше, всички подробности от показанията на Наоми Дженкинс за нейното изнасилване, които Саймън й беше споменал по телефона. Чарли погледна датата — 3 юли 2001. Най-отдолу пишеше: „Име и адрес на електронната поща недостъпни.“
Набра номера на мобилния на Саймън — заето. По дяволите. Позвъни в Криминалния отдел. Дано да има някой, дано, дано, дано.
След четиринайсет позвънявания — преброи ги — Гибс вдигна телефона. Чарли си спести всички любезности, този тип и без това беше опериран от тях през последните дни.
— Свържи се с Националния криминален отдел в Брамсхил — нареди му тя. — Изпрати им по факса показанията на Наоми Дженкинс за изнасилването й и поискай да проверят има ли други подобни случаи където и да било в страната.
Гибс изсумтя.
— Защо? — попита той грубо, сякаш едва сега му бе хрумнало, че може все пак да има основателна причина.
— Защото Наоми Дженкинс наистина е била изнасилена и не е била единствената. Това е серийно престъпление — Чарли изрече думите, от които се ужасява всеки следовател. — Предай на Саймън и на Прауст, че се прибирам.
Част II
„Спийк аут енд сървайв
Разказ на оцеляла номер 31 (пуснат на 3 юли 2001 г.)
Толкова ми е трудно да се заставя да пиша за случилото се с мен. Събрах смелост само благодарение на разказите, публикувани в този страхотен сайт, които ми показват, че други жени са имали храбростта да излеят болката си, и това събуди в мен желанието да се опитам да направя същото. Бях изнасилена преди три седмици, а чудовището, което ми го причини, ме заплаши, че ако кажа на някого или отида в полицията, пак ще ме намери и ще ме убие.
11
„Бели линии минават през съзнанието ми…“ — строфа от песента White Lines (Don’t, Don’t Do It) на Грандмастър Флеш, написана против употребата на смъртоносния бял прах кокаин. — Б.пр.