— Ти би могла да бъдеш невероятен свидетел, ако поискаш, Наоми. Ако започнеш да ни казваш пълната истина, ще ни помогнеш да хванем това гадно лайно, което е изнасилило теб и тези жени. Не искаш ли да си получи заслуженото?
— Аз никога не съм била изнасилвана. Моите показания бяха лъжа. — Тая глупава крава, да не би да си мисли, че говоря така, за да преча на борбата й за справедливост? Не мога да призная заради себе си. Аз ще трябва да живея живота си докрай, а това мога да направя само като човек, на когото не се е случвало такова насилие.
Гледала съм безброй филми, в които хората изплюват истината, която отчаяно са крили, след лек или средно тежък психологически натиск от страна на следовател, психоаналитик или адвокат. Винаги съм смятала, че подобни хора трябва да са доста тъпи или е далеч по-слаба воля и издръжливост от мен. Но може би не става дума за издръжливост; може би самопознанието ми позволява да не се поддавам на уловките на сержант Зейлър. Знам как работи умът ми, затова знам и как да го защитя.
Пък и не съм единствената лъжкиня в стаята.
— Това са разкази за изнасилвания от интернет, които сте разпечатали — казвам аз. — Нямате никакви натривки. Няма как да имате.
Сержант Зейлър се усмихва. Вади още листове от чантата си.
— Погледни тук.
Сърцето ми се свива. Започнала съм да се потя. Не искам да взема страниците от ръката й, но тя продължава да ги държи във въздуха пред мен. Току под брадичката ми. Налага се да ги взема.
Вие ми се свят, като поглеждам към напечатания текст. Показания, дадени пред полицията, като онова, което подписах пред младши следовател Уотърхауз във вторник. Показания за изнасилване, които по форма и съдържание приличат на моите. Почти във всяка грозна подробност. Разказите са два. И двете показания бяха дадени в присъствието на старши следовател Сам Комботекра от Криминалния отдел в Западен Йоркшир. Единият документ беше от 2003-а, а другият — от 2004 година. Ако не бях такава бъзла, ако бях съобщила за случилото се с мен, можеше да предотвратя нападенията срещу Прудънс Келви и Сандра Фрийгард. Не успявам да се спра да не погледна имената и така да придам лица на жертвите.
Две жени с имена, една, която е предпочела да остане анонимна, келнерка от Кардиф, която дава само първото си име — четири други жертви. Най-малко.
Не съм единствената.
За сержант Зейлър това си е работа, както обикновено.
— От къде Джулиет Хауърт знае какво ти се е случило? Тя знае всичко — всички подробности, които уж си измислила. Да не би Робърт да й е казал? Ти на него казала ли си?
Не мога да отговоря. Плача неутешимо, като жалко бебе. Земята под мен пропада и аз се нося в тъмнина.
— На мен нищо не ми се е случвало — успявам да промърморя. — Нищо.
— Джулиет иска да разговаря с теб. Не ще да ни каже дали тя е нападнала Робърт, нито дали е искала да го убие. Не иска нищо да ни каже. Ще говори единствено с теб. Ти какво мислиш?
Разпознавам думите, но смисълът им не стига до мен.
— Ще говориш ли с нея? Може да я попиташ откъде е разбрала, че си била изнасилена.
— Лъжеш! Ако тя знае, значи вие сте й казали. — Бедрата ми са целите в пот. Изпитвам слабост, сякаш ще повърна всеки момент. — Искам да видя Робърт. Трябва да отида в болницата.
Сержант Зейлър слага твоя снимка на масата пред мен. Сърцето ми блъсва толкова силно, все едно някой ме е ударил с камшик или поне аз така си го представям. Искам да докосна снимката. Кожата ти е сива. Не мога да видя лицето ти, защото е обърнато настрани. Вижда се най-вече кръв — червена по краищата, черна и съсухрена в средата.
Радвам се, че ми показаха тази снимка. Каквото и да ти се е случило, аз искам да знам. Искам да съм колкото се може по-близо до теб.
— Робърт — прошепвам аз. По лицето ми се стичат сълзи. Трябва да отида в болницата. — Джулиет ли е направила това?
— Ти ми кажи.
Аз зяпвам сержант Зейлър — не проумявам: два различни разговора ли водим, в две различни реалности ли живеем? Не знам кой го е сторил. Нямам никаква представа. Ако знаех, щях да го убия. Единственият, който според мен би могъл да те нападне, е жена ти.
— Може би ти си наранила Робърт. Да не ти е казал, че всичко е свършило? Да не би да е посмял да престане да те обича?
Тази абсурдна хипотеза ме вбесява.
— Тук всички следователи ли са толкова тъпи, колкото си ти? — озъбвам се аз. — Няма ли някаква програма за приемане на кандидати за следователи с висше образование? Май четох някъде нещо такова. Не може ли да говоря с дипломирано ченге?