Отстъпвам крачка назад.
— Къде е Робърт? — крещя аз. Трябва да опитам. Дойдох тук с твърдото решение да те намеря.
— Ти ли се обади снощи по телефона? — отвръща тя с въпрос. Всяка дума се забива в мозъка ми като стрела, изстреляна от упор. Искам да се скрия от гласа й, от лицето й, от всичко, свързано с нея. Непоносима ми е мисълта, че вече ще мога да си представям сцени и разговори между вас двамата. Загубих завинаги блаженото неведение, което ми помагаше да си представям само неща, които искам.
— От къде знаете името им? — настоявам аз и потрепервам, защото тя вече е съвсем близо. — Да не сте направили нещо на Робърт?
— Мисля, че и двете правим едно и също на Робърт, нали така? — Усмихва се самодоволно. Имам чувството, че се забавлява. Всичко е под пълния й контрол.
— Къде е той? — повтарям въпроса си аз.
Тя продължава да пристъпва към мен, докато накрая лицето й се озовава на няколко сантиметра от моето.
— Нали знаеш какво биха казали онези, дето водят вестникарската рубрика „Имам проблем“?
Дръпвам глава встрани, да не усещам топлия й дъх. Опипвам портата, стисвам резето и го повдигам. Мога да си тръгна, когато си поискам. Какво може да ми направи?
— Биха ти казали, че без него ще ти е по-добре. Приеми го като услуга, която съм ти направила, макар да не я заслужаваш. — Тя вдига едва забележимо ръка, махва леко с нея, размърдва и пръсти, също така почти недоловимо, обръща се и тръгва обратно към къщата.
Не мога да гледам след нея. Не мога дори да си помисля къде отива.
2
3 април 2006
— Лив? Там ли си? — каза тихо старши следовател Чарли Зейлър, долепила мобилния си телефон до ухото, потропвайки с нокти по служебното бюро. Хвърли поглед през рамо да види дали някой слуша разговора й.
— Нали уж трябваше да си събираш багажа. Вдигни телефона де! — Чарли изруга под носа си. Оливия сигурно бе излязла да си купи някои неща в последния момент. Никога не купуваше лосион за след слънце и паста за зъби от суперите в чужбина. Седмици наред правеше списък с всичко, от което щеше да има нужда, и си го купуваше предварително.
— Почивката ми започва в мига, в който изляза от тази къща — каза тя. — А това означава — никакви задачи, никакви ежедневни задължения, само лежане на плажа.
Чарли чу зад себе си гласа на Колин Селърс. Двамата с Крис Гибс се бяха върнали, само дето бяха спрели да разменят по някоя и друга обида с двама следователи от друг екип. Тя сниши глас и изсъска на телефона:
— Виж, направих нещо ужасно глупаво. Сега отивам на един разпит, който може да продължи малко повече, но ще ти звънна веднага щом се освободя. Така че гледай да си там.
— Нещо ужасно глупаво, а, сержант? Не може да бъде. — На Селърс никога няма да му дойде наум да се направи, че не е чул случайно стигналите до ушите му реплики от някой личен разговор, но Чарли знаеше, че той само се заяжда. Никога не би се впуснал да предизвиква съдбата или прекия си началник. Ето вече беше забравил за чутото и се бе взрял в компютъра пред себе си.
— Вземи си стол — викна той на Гибс, който не му обърна внимание.
Наистина ли изтърси онова „Гледай да си там“ с такъв заповеднически тон? Затвори очи — как можа! Когато беше под напрежение, ставаше по-властна, а това определено не й се нравеше. Зачуди се дали не би могла по някакъв начин да изтрие съобщението от гласовата поща на сестра си. Това би било добър повод да накара Саймън да почака още малко. Той сигурно вече се питаше какво я беше забавило. Хубаво. Нека се пържи.
— Ето на — обади се Селърс и вдигна брадичка към екрана. — Дали да не разпечатам този материал сега? Какво мислиш? — Явно си въобразяваше, че работи с Гибс. Само дето Гибс дори не гледаше в екрана. Мотаеше се малко встрани от Селърс и си гризеше ноктите. Чарли си помисли, че й прилича на тийнейджър, решил да се прави на отегчен пред възрастните. Ако не беше толкова явното му притеснение, Чарли сигурно щеше да реши, че лъже за предстоящата сватба. Коя ли би се омъжила за такъв мрачен нещастник?
— Гибс — сгълча го Чарли, — медитирай през свободното си време. Сега се захващай за работа.
— Същото се отнася и за теб. Да не би аз да се обаждам на сестра си? — изведнъж изригна той. Чарли се втренчи в него — не повярва на ушите си.
Селърс поклати глава.
— „Как да си улесним живота“ от Кристофър Гибс — промърмори той, играейки си с вратовръзката, която както обикновено бе твърде хлабава около врата му с прекалено стегнат възел, виснал ниско като медальон. Приличаше на рошав мечок. Чарли се зачуди как може Селърс, който бе по-едър, по-дебел, по-шумен и физически по-силен от Гибс, да изглежда толкова добродушен? Гибс беше нисък и слаб, но у него имаше някаква жестокост, сякаш я таеше в себе си под налягане, като вещество, вкарано в прекалено малък контейнер. Гибс беше много подходящ, когато се налагаше да се сплашва някой. Самата Чарли бе положила доста усилия да не се стряска от него.