— Селърс иска да е слънчев часовник с линия за датата на бракосъчетание на Гибс, но аз не съм много сигурен. Прекалено сложно е. Не може да има линия, която да показва само един ден в годината, сержант. Чел съм за това. Всяка такава линия показва по две дати, защото всяка дата си има близнак. Някъде през годината има още един ден, когато деклинацията на слънцето ще бъде точно като тази в деня на сватбата на Гибс. Така че нодусът, както се нарича, или по-точно сянката му ще следва линията и на тази дата. — Прауст поклати глава. — Не ми харесва. Прекалено е объркано, произволно.
Чарли много не разбираше какво иска да каже шефът.
— Но предложението на Селърс ми даде друга идея. Какво ще кажеш за един слънчев часовник за нашия скромен полицейски участък и по-точно за задната стена отвън, където по-рано беше старият часовник? Нищо няма на негово място, стои си празно. Колко ли струва един слънчев часовник?
— Не знам, сър. — Чарли си представи как Прауст прави предложение пред началник Бароу и за малко да се засмее на глас. — Ако искате, ще попитам Наоми Дженкинс.
Инспекторът изцъка с език.
— Ние, разбира се, няма да можем да си го поръчаме при нея. Пък и ще трябва да поискам разрешение от висшестоящите. Но едва ли ще е много скъп, а? Петстотин лири, да речем, за голям хубав слънчев часовник, как мислиш?
— Наистина нямам представа, сър.
Прауст взе голяма черна книга от бюрото си и започна да я прелиства.
— Уотърхауз бе така любезен да ми купи това. Тук има раздел за слънчевите часовници, които се окачват на стена… къде беше? Има и такива, дето може да ги закрепиш непосредствено за стената, няма нужда от основа.
— Искате ли да проуча този въпрос, сър? Цени, време за изработване и така нататък? Вие сте толкова зает. — Тя знаеше какво иска да чуе той.
— Отлично, сержант. Много мъдро от твоя страна. — Прауст грейна и за свой срам Чарли установи, че неочакваната похвала на шефа я разчувства. Дали беше в човешката природа да копнее за одобрението на хората, които са най-малко склонни да дават одобрение? Тръгна да си върви.
— Сержант?
— Мм?
— Ти нали разбра основанията ми? Все пак не можем да позволим на Джулиет Хауърт и Наоми Дженкинс да водят разговори насаме без полицейско присъствие. И също така не можем да си позволим да оставим Дженкинс сама в болничната стая на Хауърт. Рисковете са прекалено големи.
— Щом казвате, сър — внимателно се съгласи Чарли.
— Да кажеш на Наоми Дженкинс и Джулиет Хауърт, че тук ние сме тези, които поставят условия. Ние водим парада, а не те! Тези две срещи могат да се състоят само ако през цялото време присъстват следователи. И то не кои да са следователи. Искам ти да си там, сержант. Не ме интересува колко ти е натоварена работата, нито какъв стрес можеш да понесеш. — Той се намръщи при тези думи. — Задачата не може да се предава на друг.
Чарли се престори, че гледа мрачно, но отвътре душата й ликуваше.
— Щом настоявате, сър — вдигна рамене тя.
15
Петък, 7 април
— Какво знаеш за съпруга ми? — пита ме Джулиет.
— Че ме обича — отговарям аз.
Тя се смее.
— Това е за теб, не за него. Какво знаеш за Робърт? За семейството му например.
Младши следовател Уотърхауз взима химикалката си. Двамата със сержант Зейлър разменят погледи, които не мога да разтълкувам.
— Не поддържа връзка с никой от семейството си.
— Вярно. — Джулиет прави голяма отметка във въздуха с показалец. С другата си ръка разтрива веждата си, сякаш се опитва да заглади тънката извита линия от косъмчета, като минава непрекъснато по нея. Касетофон записва разговора ни. Същевременно умът ми запаметява всеки жест и всяко изражение на Джулиет. Това е твоята съпруга, жената, която, предполагам, често е говорила с теб за ежедневни неща — за прегледа на колата, за размразяване на хладилника, — докато си е миела зъбите и устата й е била пълна с паста за зъби. Толкова близка е била с теб.
Колкото по-внимателно я наблюдавам, колкото повече време прекарам в тази малка сива стая с нея, толкова по-обикновена ще ми се струва. Това е, като когато не ти се иска да гледаш снимка на някаква ужасна деформация, защото си прекалено гнуслив. Когато накрая се заставиш да втренчиш поглед в нея и се запознаеш и с най-малките подробности, снимката скоро става нещо съвсем обикновено, нещо, от което няма защо да се страхуваш.