Сега Гибс се нахвърли срещу Селърс.
— Я си затваряй устата.
Чарли изключи телефона и го хвърли в чантата си. Оливия щеше да се опита да й звънне точно когато няма да може да й отговори, защото ще е заета с оня разпит, а когато успее да й се обади, сигурно щеше да е излязла пак — всеки път така ставаше.
— Очаквай продължение — заяви тя на Гибс с леден тон. Не можеше да се разправя сега с него.
— Спокоен ден утре, сержант! — викна весело Селърс за довиждане. Това беше код — в смисъл: „Не бъди много сурова с Гибс, моля те.“ Ама не е познал.
Чарли излезе в коридора и на безопасно разстояние от залата на Криминалния отдел спря. Извади огледалце от чантата си и го отвори. Хората говорят за дни, в които косата ти не изглежда добре, но никога не споменават за дните, в които лицето ти изглежда зле, а за Чарли денят беше точно такъв. Кожата й изглеждаше отпусната, извивките на лицето й — грозни. Трябваше да яде повече, да направи нещо, за да не й стърчат така ужасно скулите, да позапълни хлътналите си бузи. Имаше нови очила с черни рамки, но и те не можеха да скрият уморените й очи.
Освен това не беше само лицето, колкото и да не й се искаше да мисли за това. В късата й черна коса имаше три бели кичура. А Чарли беше само на трийсет и шест. Е, честно ли е така? И сутиенът не й лягаше добре, нито един от нейните сутиени не й стоеше добре. Преди няколко месеца си беше купила три, защото реши, че са й по мярка, а то се оказа, че хем й стоят хлабаво, хем чашките им са твърде малки. И досега не бе намерила време да потърси някакво решение на проблема.
Недоволна и от дрехите, и от себе си, Чарли затвори рязко огледалцето и се насочи към машината за напитки. Стените на коридорите в най-старата част на сградата — онази, която някога е служела за баня — бяха с открити червени тухли. Чарли вървеше и чуваше как под краката й тече вода с голяма скорост. Знаеше, че шумът идва от тръбите за парното, но въпреки това човек оставаше с впечатлението, че основната функция на полицейския участък все още е свързана с някакви водни процедури.
Купи си едно мокачино от машината пред стола, която наскоро беше инсталирана в услуга на хората, които нямаха време да използват стола, макар че, колкото и парадоксално да звучи, питиетата на бръмчащата кутия в коридора бяха далеч по-разнообразни и съблазнителни от онези, които се правеха от истински хора, уж специалисти в областта на храненето. Чарли изгълта кафето, което изгори устата и гърлото й, и тръгна да търси Саймън.
Намери го в първата стая за разпити. Саймън посрещна появата й с облекчение. После се смути. Той имаше най-изразителните очи, които Чарли бе виждала. Без тях сигурно щеше да прилича на убиец с това лице. Носът му беше голям и крив, а долната му челюст бе четвъртита и издадена напред, което му придаваше решителен вид — като на човек, който иска да печели всяка битка. Или пък се страхува, че може да не спечели и се опитва да го скрие. Чарли мислено разтърси глава. „Не се размеквай по него, той е лайно. Кога най-сетне ще разбереш, че трудно ще откриеш някой, който да ти лази по нервите повече от Саймън Уотърхауз? Той явно полага специални усилия.“ Но Чарли всъщност не мислеше така. Само й се искаше.
— Извинявай. Задържаха ме — каза тя.
Саймън кимна. Срещу него седеше стройна бледа жена с остър поглед, облечена в дълга черна пола от дънков плат, кафяво велурено сабо и зелен пуловер с шпиц яка, който изглеждаше изплетен от кашмир. Чупливата й коса беше червеникавокафява и много лъскава — цветът й напомни на Чарли за дивите кестени, с които замеряше Оливия като дете, — подстригана на черта на нивото на раменете. До краката си бе оставила дамска чанта в синьо и зелено, марка „Лулу Гинес“, която сигурно й е струвала няколкостотин лири.
Жената стисна устни, докато слушаше извинението на Чарли, и още по-здраво сплете ръце пред гърдите си. Раздразнение или тревога? Беше трудно да се разбере.