— Робърт и Наоми имаха една-единствена тема за разговор — каза Ивон, след като бившият й съпруг излезе от стаята. — Колко много се обичат и колко несправедливо и тъжно е, че не могат да бъдат заедно. Те си създаваха алтернативна действителност, в която живееха заедно в продължение на три часа седмично в рамките на една стая. Как пък нито веднъж не я заведе някъде през уикенда? Казвал, че не може да остави Джулиет за толкова дълго време…
— Според теб каква е причината? — попита Чарли.
— Робърт е маниак на тема контрол. Той иска и Джулиет, и Наоми; иска да държи Наоми затворена в точно определена рамка: от четири до седем в четвъртък. Тя не може да го разбере. Толкова е потискащо. Все едно, че тя знае за него неща, които не знае, че знае, ако това въобще ви говори нещо. Искам да кажа, че аз знам за неговата мания да контролира от нещата, които тя ми разправя. Но аз мога да видя нещата такива, каквито са, а тя не може.
— Какви неща?
Ивон врътна очи към тавана — явно се чудеше какво да избере от многото примери.
— Той винаги носи бутилка вино, когато се срещат. Веднъж бутнал бутилката, като лягал в леглото. Била почти пълна и повечето вино се разляло върху килима. Наоми каза, че поискала да отиде да донесе друга бутилка, но той не й разрешил. Направо се ядосал на предложението й.
— Ами ако разполагат само с трите часа, за да са заедно — започна Чарли, но Ивон заклати глава.
— Не, не е заради това. Той обяснил на Наоми. Бил ядосан, че според нея било нормално, ако някой разлее вино, просто да купи ново и да замести разляното. Но за него не било така — виното се разляло заради неговата немарливост, така че сега трябвало да минат без вино, защото той трябвало един вид да си понесе наказанието. Не го нарекъл наказание, но това имал предвид. Наоми каза, че му станало кофти, задето бутнал бутилката, и не искал да си прости. „Обикновен вандализъм“ — го нарекъл. През цялото време приказвал какви ли не глупости, просто не може да понесе нищо, което се случва неочаквано. Според мен той е малко луд. Врътнал. — Тя се обърна към Гибс. — Кога ще ми върнете компютъра?
— Ние го върнахме — осведоми я той. — В къщата на Наоми Дженкинс е.
— Но… Сега живея тук. Имам нужда от него, за да работя.
— Аз не завеждам фирма за пренос — превоз. Ще трябва сама да идеш да си го вземеш.
Чарли реши, че е дошъл моментът да изложи своята теория.
— Ивон, да не би случайно теб да са изнасилили преди три години? И затова да си била в криза и бракът ти е започнал да се разпада? Да не би Наоми да е писала на страницата на „Спийк аут енд сървайв“ от твое име и да го е подписала с нейните инициали, за да запази анонимността ти?
Трябваше да мине известно време, докато смисълът на казаното стигне до съзнанието на Ивон. Изглеждаше така, сякаш се опитва да сглоби нещо в главата си — някаква машина с множество сложни части. Щом успя, на лицето й се изписа ужас.
— Не — отсече тя. — Не, разбира се. Как можахте да кажете такова ужасно нещо! Как можете да ми го пожелаете!
Чарли нямаше желание да си губи времето с такъв род емоционално изнудване.
— Добре — изправи се тя. — Засега спираме до тук, но вероятно ще се наложи да разговаряме отново. Не се готвиш да пътуваш някъде, нали?
— Може и да пътувам — каза Ивон, като дете, хванато да върши беля.
— Къде?
— До едно място в Шотландия. Бен каза, че имам нужда от почивка, и е прав.
— И той ли ще дойде?
— Да. Като приятел. Не знам защо се интересувате толкова от мен и Бен.
— Аз се интересувам от всичко — заяви Чарли.
— Ние нямаме нищо общо с това.
— Ще трябва да ни кажете някакъв адрес.
Ивон взе малката си черна чанта, която беше до канапето сред хаоса от чаши и вестници. След няколко секунди подаде на Чарли позната визитка.
— Бунгалата „Силвър Брей“? — Чарли запази безизразния тон на гласа си. — Там ли отивате? Защо там?
— Предоставят ми голямо намаление, ако толкова искате да знаете. Аз проектирах техния сайт.
— И как се стигна до това?
Ивон изглеждаше озадачена от интереса, който проявяваше Чарли.