— Греъм — собственикът — е приятел на баща ми. Баща ми му е бил научен ръководител в университета.
— Кой университет?
— Оксфордският. Греъм завърши с най-високия успех по класическа литература от неговия випуск. Баща ми беше разочарован, че не е станал университетски преподавател. Защо искате да знаете всичко това?
Налагаше се да избегне отговора на този въпрос. Греъм, преподавател по класическа литература. Беше се надсмял на Чарли, задето бе споменала прочетена от нея книга — „Ребека“ от Дафни дю Морие. Ученото си е учено, нали, шефе? Сигурно се притесняваше от високото си образование. Скромен. Престани, сгълча се Чарли. Ти не си падаш по него. Просто флиртуваше с него колкото за момента. И това е.
— Наоми била ли е някога в „Силвър Брей“? — попита тя. — И тя имаше такава визитка.
Ивон поклати глава.
— Опитах се да я накарам, но… след като срещна Робърт, не искаше и да чуе за заминаване. Сигурно смяташе, че ако не може да отиде с него, по-добре изобщо да не си прави труда.
Чарли мислеше бързо. Значи така се беше сдобила с визитката Наоми. Греъм познава Ивон Кочин; е, сега вече Чарли нямаше избор — трябваше да му се обади. Наоми и Робърт може да са били в „Силвър Брей“, каквото и да приказва Ивон.
— Какво те интересуват госпожица Ментови Цигари и хипарският й съпруг? — сопна се Гибс, като влязоха отново в колата. — Арогантно лайно! Стоим там и гледаме остатъците от пиршествата му с кокаин, а на него изобщо не му пука!
— Интересувам се от взаимоотношенията на другите хора — отговори на въпроса му Чарли.
— Само не и от моите. Досадният Крис Гибс и неговата скучна приятелка.
Чарли разтри слепоочията си с длани.
— Гибс, ако не искаш да се жениш, за бога, недей. Кажи на Деби, че си размислил.
Гибс гледаше съсредоточено пътя пред себе си.
— Това ще ви хареса, нали? На всички. Обзалагам се.
— Не знам — измърмори Пру Келви. Седеше на ръцете си и гледаше увеличена снимка на Робърт Хауърт. Сам Комботекра си мислеше, че много успешно бе скрил разочарованието си. — Когато за първи път ми я показахте, се изненадах — това не беше лицето, което се явява в съзнанието ми, откакто… откакто ми се случи онова. Но паметта и… чувствата изкривяват нещата, нали? А този човек прилича на онзи в ума ми. Може и да е той. Просто не… Не мога да твърдя, че съм го разпознала. — Последва дълга пауза. — Кой е той? — попита накрая тя.
— Не мога да ти кажа. Съжалявам.
Келви прие отговора му без възражения. Сам реши да не й казва, че ДНК-пробата, взета от уликите, свързани с нейното изнасилване, в момента се сравнява с пробата на мъж от Кълвър Вели, обвинен в подобно престъпление. Стори му се, че Пру Келви всъщност не искаше да й казва каквото и да било; още трепереше от шока, който бе предизвикала появата на Сам пред прага й. По негова преценка щяха да минат поне няколко дни, преди Келви да се обади да поиска повече информация.
Тя винаги е била неуверена в себе си, все внимаваше какво ще каже освен в случаите, когато нещата бяха абсолютно ясни. Сам се надяваше да извади повече късмет със Санди Фрийгард. Като стана да си върви, Пру Келви отпусна рамене, явно усетила огромно облекчение, и Сам се почувства ужасно, като си помисли, че освен лицето на мъжа, който я бе изнасилил, неговото собствено лице сигурно най-болезнено й напомняше за преживяния кошмар.
Домът на Фрийгард беше на около час път с кола от къщата на Келви. Не за първи път Сам щеше да кара от единия адрес до другия. Нямаше нищо против шосе М-62, стига да нямаше задръстване. Беше му противна само онази част между Шипли и Брадфорд, където минаваше покрай мрачни разпадащи се жилищни блокове и лъскавата, но също толкова потискаща върволица от сергии на открития пазар, последван от новото кино с многоетажния паркинг и верига от ресторанти. Големи, сиви, ненаситни блокове. Струваше му се невъзможно да има архитекти с по-малко въображение от проектиралите този район.
Слава богу, пътищата бяха пусти и Сам спря пред къщата на Санди Фрийгард само четирийсет и пет минути след като тръгна от Отли. В много отношения Фрийгард беше пълна противоположност на Пру Келви. Санди от самото начало накара Сам да се чувства спокоен в нейно присъствие и той скоро престана да се тревожи какво и как ще каже. Винаги се усмихваше, когато Сам се появяваше без предупреждение, винаги бе в състояние постоянно да се шегува, и то до такава степен, че почти не даваше възможност на Сам да си отвори устата. Ако той загубеше концентрация дори за миг, нямаше никаква надежда да навакса. Санди можеше да говори по няколко теми наведнъж с безспирен бърз поток от думи. Той я харесваше и подозираше, че бъбривостта й бе плод на преднамерена стратегия, чиято цел бе да свали напрежението от него. Дали се досещаше колко му е тежко да работи с жени като нея, които са минали през ада в ръцете на мъже? Тяхното страдание го караше да се чувства виновен и неспокоен. Никой от мъжете, които Сам познаваше, не беше такъв изверг и му ставаше зле само от мисълта, че може да познава някой като този, който е бил в състояние да стори това, което е сторил на Пру Келви и Санди Фрийгард.