— … но, разбира се, възможно е Питър и Сю да са се заблудили и затова Кавита да си е помислила, че аз бих имала нещо против.
Сам нямаше представа за какво говореше тя. Питър, Сю и Кавита бяха негови колеги. Санди Фрийгард се беше сприятелила с целия екип. Тя бе вдъхвала надежда на всички дори когато по всичко изглеждаше, че няма да успеят да хванат мъжа, който я беше нападнал. Никога не се подаде на униние или отчаяние. Напротив, организира местна група за подкрепа на жертви на насилие, обучи се за консултант, работеше доброволно за „Рейп крайзис“15 и „Самаряните“16. Последния път, когато Сам бе разговарял с нея, тя беше намислила да пише книга. „Защо да не напиша — усмихна се Санди мрачно. — Нали съм писателка в края на краищата, а тази тема просто няма да ме остави на мира. Отначало си мислех, че ще бъде неетично и егоистично да пиша за личните си преживявания, но… дявол го взел, всъщност единственият ощетен ще бъда аз, значи ако аз нямам нищо против, би трябвало и другите да нямат.“
— Донесох ти една снимка, Санди — прекъсна бърборенето й Сам. — Смятаме, че може да е той.
Тя млъкна и остана с отворена уста.
— Хубаво — отсече Санди. — Искаш да кажеш, че може да го пипнете?
Сам кимна.
— Давай тогава, покажи ми я. — В гласа й звучеше нетърпение, а очите й вече претърсваха дрехите му, оглеждаха ръцете му да видят дали не държи нещо в тях. Ако не извадеше снимката бързо, можеше дори да посегне да го пребърка.
Той измъкна фотографията от джоба на панталоните си и й я подаде. Тя й хвърли бърз поглед, после с любопитство се вгледа в Сам.
— Това някаква шега ли е? — попита Санди.
— Не, разбира се. Не е ли той?
— Не. Определено не е той.
— Съжалявам… — Заля го чувство на вина и го остави безсловесен. Трябваше да й каже да не храни големи надежди. Не биваше да вади снимката толкова бързо, каквото и да си мислеше, че иска Санди. Може би тя не беше толкова силна, колкото изглеждаше, сега може би ще…
— Сам, аз познавам този човек.
— Какво? — Той вдигна очи изненадан. — Но ти каза…
— Казах, че не е мъжът, който ме изнасили. — Санди Фрийгард се засмя на изумената му физиономия. — Това е Робърт Хауърт. Какво, за бога, те накара да помислиш, че е той?
17
Петък 7 април
Държа ти ръката. Трудно бих могла да опиша усещането на човек, който не го е изпитвал. Тялото ми гори и пука като огън, защото ти изгаряш тъмнината в мен е буен пламък. Докосването до теб включи нещо в мен и сега се чувствам точно както се чувствах в онзи първи ден на бензиностанцията: озарена и спасена. Успях да се добера до повърхността. Чезнех, но сега, точно навреме, отново съм върната към живот. Усещаш ли същото? Няма да си правя труда да разпитвам сестрите. Те ще ми говорят за вероятности и статистики. Ще ми кажат: „Според проучванията…“
Ти знаеш, че съм тук, убедена съм. Няма нужда да мърдам или да говоря; усещам по енергията, протичаща от твоята ръка към моята, че си ме познал.
Сержант Зейлър стои в ъгъла на стаята ти и ни наблюдава. На път към болницата тя ме предупреди, че състоянието ти може да ми се отрази зле, но като пристигнахме, видя колко е далеч от истината, защото аз веднага хукнах към леглото, както винаги изгаряща от нетърпение да те докосна. Аз виждам теб, Робърт, не превръзките, не тръбичките. Само теб и екрана, който показва, че сърцето ти бие, че е живо. Няма нужда да питам лекарите за твоето здраво, непоклатимо сърце.
Леглото ти е нагласено така, че горната част на тялото ти да е повдигната. Изглеждаш, сякаш ти е удобно, все едно си заспал, легнал на шезлонга с книга на скута. Спокоен си.
— За първи път — казвам на сержант Зейлър, — за първи и единствен път в живота си е успял да избяга. Затова не е готов да се събуди все още.
15
Организация за подпомагане на жертви на сексуално насилие в Шотландия и други страни по света. — Б.пр.
16
Организация на територията на Обединеното кралство, която осигурява емоционална подкрепа на всеки, изпаднал в депресия и отчаяние, включително и на стигналите до самоубийствени мисли. — Б.пр.