Тя гледа скептично.
— Само да ти напомня, че нямаме цял ден.
Стисвам ръката ти.
— Робърт? — започвам аз внимателно. — Всичко ще се оправи. Обичам те. — Решила съм да ти говоря точно така, както бих ти говорила, ако сме сами; не искам да забележиш някаква разлика в поведението ми и да се почувстваш объркан и изплашен. Аз съм си аз и ти си си ти; странната ситуация, в която се намираме, не ни е променила нито на йота, нали, Робърт? Ще си представяме, че сержант Зейлър е част от мебелировката, нищо повече от черния телевизор, поставен на висока етажерка срещу леглото ти, зеления стол с дървени облегалки, на който седя, или малката пластмасова маса със заоблени ръбове, върху която има кана с вода и чаша.
В болниците обичат мебели със заоблени ръбове. Няма прави ъгли и между пода и стените. Там, където се сливат, има извита сива гумена лайстна, която обикаля цялата стая. Като я гледам, си мисля за всички лоши неща навън, от които трябва да бъдеш предпазван.
На стената зад леглото ти има голям червен бутон за повикване в случай на нужда.
— Ама че глупаво — казвам аз и галя ръката ти. — Сложили са ти вода и чаша на масата, а как ще пиеш от тях? Някои хора в тази болница имат странно чувство за хумор. — Тонът ми е лек, безгрижен. Винаги аз съм била тази, която разведрява обстановката, когато сме заедно. Няма да седя до теб, да чупя ръце и да рева. И без това достатъчно си изстрадал, не искам да влошавам нещата. — Всъщност може да е като примамка — предполагам аз. — Също като телевизора на стената. Като идват лекарите, казват ли ти, че ако се събудиш бързо, ще можеш да гледаш любимия си сериал и да пиеш вода от чешмата? Не е кой знае какво като стимул, нали? Виж, ако напълнят каната с шампанско…
Щеше да се усмихнеш, ако можеше. Веднъж ми каза, че много обичаш шампанско, но го пиеш само в ресторант. Това ме нарани, стори ми се нетактично да говориш така, защото двамата никога не сме ходили заедно на ресторант и тогава се боях, че никога няма и да отидем. Представих си как вие с Джулиет седите в „Бей трий“ — където ти отиде да вземеш за мен „Магре дьо канар о поар“ — и доволно си бъбрите с главния готвач, защото знаете, че ще имате много време да разговаряте помежду си — до края на живота си. Още виждам ясно този образ в ума си и сърцето ми се свива.
— Не знаех, че са ти предоставили самостоятелна стая — казвам аз. — Хубава е. Всичко е толкова чисто. Всеки ден ли я чистят?
Замълчавам за малко, преди отново да заговоря. Искам да разбереш колко силно се надявам да ми отговориш.
— И изгледът ти е прекрасен. Малък квадратен двор с калдъръм. По три от страните му са наредени пейки, а покрай четвъртата има ред храсти с кръгла форма. По средата има декоративна градина. — Поглеждам към сержант Зейлър. — Така се казва — декоративна градина. Ако завъртиш глава надясно и отвориш очи, ще можеш да я видиш.
Мобилният телефон на сержант Зейлър започва да звъни. Шумът ме стряска и изпускам ръката ти. Очаквам да се извини и да изключи телефона си, но тя приема обаждането.
— Да — повтаря няколко пъти и после: — Така ли?
Чудя се дали не е свързано с теб или Джулиет.
— Знаеш ли какво се случи с теб? — прошепвам ти и се навеждам по-близо. — Аз не знам какво точно, но полицията смята, че Джулиет те е нападнала. И според мен така е станало. За малко да умреш, но оживя. Благодарение на мен те намериха навреме. Правиха ти операция…
Някой чука на вратата. Обръщам се и виждам сестрата, която ни доведе при теб — пълничка млада жена с руса коса, вързана на къса опашка, високо на темето й. Страх ме е да не каже, че трябва да си тръгвам, но тя гледа кръвнишки не към мен, а към сержант Зейлър.
— Казах ви да изключвате телефона си на територията на отделението. Пречи на уредите. Изключете го.
— Извинете. — Сержант Зейлър пуска апарата обратно в чантата си. Щом сестрата излиза, ме поглежда и казва: — Това с уредите са пълни глупости. Лекарите непрекъснато използват мобилните си телефони тук. Тъпачка.
— Просто си върши работата — отвръщам аз. — Както в повечето случаи, работата й включва прилагането на безсмислени правила. Вие би трябвало да го разбирате, като се има предвид вашата работа.
— Още две минути и тръгваме — предупреждава ме тя. — Имам работа.
Обръщам се отново към теб.
— Все си мисля, че нямаш нищо против да си лежиш тук. Много хора мразят болниците, но не и ти. Никога не сме говорили на тази тема, но се обзалагам, че ако бяхме, щеше да кажеш, че ти харесват, по същите причини, поради които харесваш бензиностанциите.