— Той харесва бензиностанции? — намесва се гласът на сержант Зейлър. — Извинявай, ама… не съм чувала такова нещо досега. Всеки мрази бензиностанциите.
Аз пък никога не съм ги мразела, а откакто двамата с теб се запознахме на бензиностанция, направо ги обожавам. Не само „Рондсли Ийст“, всички бензиностанции по всички главни пътища. Прав си — те са абсолютно независими съоръжения, които могат да бъдат навсякъде, напълно освободени от тиранията на географията, както ти веднъж се изрази. „Всяка бензиностанция е като свят, който съществува извън реалното време и пространство — каза ти. — Харесват ми, защото имам прекалено буйно въображение.“
„Всички шофьори на камиони ли мислят така? — подразних те аз. — Да не е професионална деформация?“
Ти отговори, все едно те бях попитала най-сериозно. „Не знам. Може.“
Сега, всеки път щом мина е колата покрай знак, на който пише: „Бензиностанция“ или „Време е за кратка почивка“ и видя нарисувано малко легло, бели чертички на син фон, и се сещам за нас и за стая номер единайсет.
— Снощи ходих там — казвам ти аз. — В нашата стая. Помислих… Просто не можех да пропусна да не ида.
— Снощи си ходила в „Травълтел“? — намесва се отново сержант Зейлър.
Кимвам.
— Но аз те взех от вас тази сутрин.
— Тръгнах си от „Травълтел“ в пет и половина и в шест си бях у дома. Напоследък не спя много. Не е забранено, нали?
— Щом ти се иска.
Телефонът й отново звъни. Този път не пускам ръката ти.
— Да — казва тя. — Какво? — Поглежда ме особено. — Да. Ще ти се обадя след малко.
— Какво има? — питам аз, без да ме интересува дали прекрачвам границата, или не.
— Чакай тук — обръща се тя към мен. — Връщам се след десет секунди.
Щом излиза, отивам до масата и си наливам чаша вода.
— Няма право да ни оставя сами — споделям аз. — Така ми каза, като идвахме насам. Но ето че ни остави. Което е добре. Означава, че вече има повече доверие в мен, отколкото преди. Може, като ни е видяла заедно, да е разбрала… — поемам дълбоко дъх. — Джулиет се опита да те убие, Робърт. Можеш да се разведеш с нея. И да се оженим. Ще ходим ли всеки четвъртък в „Травълтел“ и след като се оженим? Не бих се изненадала, ако… — Сърцето ми скача в гърлото. Стисвам очи и ги отварям да проверя дали не халюцинирам.
Клепачите и устните ти потрепват. Очите са отворени.
Изпускам водата, тичам към теб и сграбчвам ръката ти.
— Робърт?
— Наоми. — Повече прилича на дихание, отколкото на изречена дума.
— О, боже. Робърт. Аз… — страхувам се да говоря.
Устата ти се движи, сякаш се опитваш да кажеш още нещо. Лицето ти се изкривява.
— Боли ли те? — питам аз. — Да извикам ли сестрата?
— Върви си. Остави ме на мира — шепнеш ти.
Втренчвам се в сухите бели кожички по ръба на устните ти. Клатя глава. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Не знаеш какво говориш.
— Това съм аз, Робърт. Не е Джулиет.
— Знам коя си. Остави ме на мира.
Нещо в мен се срива, срива. Не може да бъде. Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш.
— Ти ме обичаш — казвам на глас. — И аз те обичам. — Това вече съм го изпитвала веднъж — усещането, че изтръгват от мен всичко добро на света. От опит знам, че след секунди ще се скъса и последната нишка, която ме свързва с него, и ще се понеса по течението без котва и без посока: разрушена е и последната брънка, която ме свързваше със сигурността и щастието, и сега няма за какво да се вкопча.
— Махай се — казваш ти.
— Защо? — Изумена съм, душата ми е буца лед, дори не мога да заплача. Ако беше с ума си, никога не би казал това, но все пак се нуждая от обяснение; какво друго мога да направя? Искам ми се да заудрям гърдите ти с юмруци и да върна истинския Робърт. Това е най-лошият ми кошмар. Преди да те открие полицията, когато въображението ми бе пълно с ужасни трагични развръзки, никога не съм си представяла такова нещо.
— Ти знаеш защо — отвръщаш ти, заковал поглед в очите ми. Но аз не знам. Каня се да ти го кажа, да започна да те моля, когато гърбът ти изведнъж се извива като лък и ти изстенваш. Очите ти се завъртат нагоре, тялото ти се тресе, сякаш има земетресение вътре в него. На устата ти се появява бяла пяна. Минават няколко секунди, докато се сетя да натисна бутона за повикване. В коридора се разнася повтарящо се пиукане, което едва се чува в стаята.