— Наоми? — прозвучава гласът на сержант Зейлър зад мен. Поглежда пръста ми на бутона, чашата и разлятата вода на пода. — Боже господи! — Хваща ме за лакътя и ме измъква в коридора. — Какво стана, дявол да го вземе? — вика тя. Усещам тялото си безсилно и ледено, като гъба, оставена в студена вода. Умът ми безумно се лута в търсене на авариен изход, в начин да заличи последните няколко минути от живота ми.
Не ме интересува какво ми каза, Робърт. С радост бих умряла, ако това означава, че ти ще живееш.
Последното нещо, което виждам, преди да ме изтласкат извън интензивното отделение, са три сестри, които тичешком влизат в стаята ти.
— Не ви казах истината — признавам аз пред сержант Зейлър. — Излъгах. Съжалявам. — Тази сутрин пет пари не давах за мнението й. Но сега тя няма представа колко много завися от нея, не знае колко са натежали везните в нейна полза. Защото, докато бях сигурна, че ме обичаш, бях недосегаема, всемогъща.
Почти пристигнахме в Рондсли. Не искам да ме остави вкъщи сама. Не мога да допусна сержант Зейлър да ме остави там. Трябва да продължа да говоря. Докато тя кара колата, аз се боря с ярки картини, които изникват в съзнанието ми, като кадри от филми — от онова, което ми се случи, когато ме отвлякоха: леглото с резбованите жълъди, дървената маса. Мъжът. Твоята любов бе защитният слой, който държеше всичко това далеч от мен, а сега го няма. Душата ми е осакатена и оголена.
— Излъга ли? — казва сержант Зейлър. Задушавам се от безразличието в гласа й.
— Историята за моето изнасилване беше вярна, от начало до край. Само дето не беше Робърт. Не знам кой беше. Съжалявам, че излъгах. — Ивон беше права. За всичко съм виновна аз, за всичко лошо, което се случи. Измислих лъжа, в която преплетох най-хубавото с най-лошото в живота си. Светотатство. Обикновен вандализъм, би казал ти. И сега си понасям наказанието.
— Мога и би трябвало да те обвиня във възпрепятстване на следствието — заявява сержант Зейлър. — Ами пристъпът на паника пред прозореца на Робърт миналия понеделник, ужасното нещо, което твърдеше, че си видяла, но не можеш да си спомниш? И това ли е лъжа?
Отново ярък образ блясва в съзнанието ми, сякаш някой е вдигнал кепенците, и отново виждам всекидневната ти. Там съм, гледам през прозореца. Рязко поемам дъх, стисвам седалката, после таблото на колата.
— Спри — успявам да произнеса. — Моля те! — Трескаво търся дръжката на вратата, сякаш животът ми зависи от това, все едно че колата бе потънала под вода. Виждам стаята, стъкления шкаф. Виждам го в едър план и със светкавична скорост се приближавам към него. Трябва да изляза.
Сержант Зейлър спира край бордюра. Отварям вратата и махам обезопасителния колан.
— Сложи си главата между коленете — предлага ми тя. Чувствам се по-добре без колана. Чувството за натиск в гърдите ми постепенно изчезва и аз отварям уста да поема колкото се може повече въздух. От челото ми се стича пот и капе върху ръцете.
— Къде го намерихте? — питам аз, задъхана. — Робърт. В хола ли беше? Кажи ми!
— Беше в спалнята, легнал на леглото — отвърна сержант Зейлър. — В хола не намерихме нищо.
Онова, което видях — онова непоносимо нещо, — беше в стъкления шкаф. Вече съм сигурна, но не смея да кажа на сержант Зейлър. Ако й предоставя конкретен детайл, тя може да поиска да отидем там, а аз не мога. По-скоро бих погълнала отрова, отколкото да погледна пак през онзи прозорец.
— Как ти е малкото име? — питам аз, след като успявам да оправя дишането си.
Тя свъсва вежди, сякаш подразнена от въпроса.
— Шарлот. Защо?
— Може ли да си говорим на ти, Шарлот?
— Не. Освен това мразя името си, звучи ми все едно съм някоя лелка от деветнайсети век. Аз съм Чарли, но и така не може да се обръщаш към мен.
— Обадете се пак в болницата, моля ви!
— Робърт е още жив. Ако не беше, щяха да ми се обадят.
Не мога да споря, прекалено съм слаба.
— Каквото и да съм казала, каквото и да съм направила, трябва да ме разберете… Боря се за живота си — споделям аз. — Поне така го чувствам.
— Наоми, помниш ли, че излязох от стаята на Робърт, за да се обадя по телефона? — пита тихо сержант Зейлър.
Кимвам.