— Статус епилептикус — каза Гибс ядосано. — Ама че лош късмет имаме. На мен какво поръча? — попита той, отпи още една голяма глътка и се оригна.
— Пържола с пържени картофи. За Уотърхауз не съм поръчал нищо.
— Той ще пие само бира, няма да яде. Има някакъв смахнат комплекс и не яде пред други хора. Само не ми казвай, че не си забелязал.
Понякога, когато всичко беше наред, Селърс и Гибс обсъждаха странностите на Саймън Уотърхауз, но Селърс нямаше желание за това при сегашното настроение на Гибс.
— На бас, че ти си си поръчал пиле с някакъв измислен пълнеж — плодове, да речем, или друга подобна гадост.
— Къде е сержантът? — Селърс пусна покрай ушите си подигравателния тон. Всъщност си беше поръчал нещо съвсем порядъчно — риба с пържени картофи.
— В болницата, упражнява си академичния жаргон. — Всяко нещо, казано от Гибс, звучеше като съвършен начин за приключване на разговор.
Селърс реши да опита пак.
— Отпуснали са ни, гледам, допълнителна работна ръка — да ни помагат за черната работа. Как успя да го уреди това Прауст?
— Пълна загуба на време. Половината обикалят театрите, другата половина се ровят из порно сайтове с изнасилване, но досега — нищо. Оная гъска Джулиет Хауърт продължава да мълчи, а ние нищо не можем да направим, нали така?
— Какво искаш да направим?
— Как какво? Тя е смазала главата на мъжа си с камък. Даде ни ясно да разберем, че с думи няма да я уплашим, значи е време да позапретнем ръкави.
— Сега пък и жени ли ти се прииска да биеш? Хубавичко ще си украсиш с това биографията, няма що.
— Ако това ще сложи край на отвличанията и изнасилванията на невинни жени…
— Какво общо има Джулиет?
Гибс сви рамене.
— Тя знае нещо. Иначе откъде щеше да знае за Наоми? Знаеш ли какво си мисля? Нашият изнасилвач е Хауърт, каквито и да ги приказва сега Дженкинс. А тъпата му жена му е помагала.
Тогава защо ме гледаш, като че ли аз съм виновен? Селърс се зачуди дали не развива параноя на стари години.
— Говорих с хората от ОСИКСН за Таня от Кардиф — осведоми го Гибс. — Имат й координатите.
— И?
— Убила се е. Свръхдоза.
— Мамка му. Кога?
— Миналата година. Искаш ли да чуеш още добри новини? Ударихме на камък и със „Спийк аут енд сървайв“. Нищо нямат. Сменили си компютрите, написаното на хартия е много малко. Оставих човек да се рови там, но се съмнявам, че скоро ще научим каквото и да било за авторката на разказ трийсет и едно.
— Мамка му.
— Да. Прав си. Все пак не унивай. — Гибс изкриви устни в подобие на тъжна усмивка. — Скоро заминаваш със Суки, нали? Слънце, забавления и секс. Няма да ти се връща тук.
— На мен ли го казваш — измърмори Селърс, без да обръща внимание на подигравката в гласа на Гибс. Вече започваше да се тревожи какво ще прави след почивката, когато няма да има за какво да мечтае. Според него по-скоро очакването за секс, отколкото самият секс, караше хората да поемат риска на изневярата.
— Ако Стейси разбере, няма да можеш да се върнеш и да искаш. Дали пък да не поканя Суки на сватбата? Би било чудесна изненада за Стейси, а?
Бяха нужни доста усилия, за да се извади Селърс от равновесие, но Гибс от часове работеше по въпроса.
— Какъв ти е проблемът, дявол го взел? Завиждаш ли ми, какво? Ти нали ще ходиш на меден месец? Къде ще го прекарате? На Сейшелските острови ли?
— В Тунизия. Моят меден месец. Разбира се — стара традиция. Когато се жениш, ходиш на меден месец.
— Какво? — Селърс не можа да схване намека, ако имаше такъв.
— Традициите са важно нещо, нали? Не бива да се пренебрегват — заяви Гибс. Последните думи прозвучаха изкуствено, някак преувеличено. По горните му устни бе залепнала пяна от бирата.
Докато слушаше песента, която се носеше от джубокса, Селърс си даде сметка, че с всеки изминал ден все по-малко харесва Гибс.