— Това е старши следовател Зейлър — представи колегата си Саймън.
— А вие сте Наоми Дженкинс — Чарли отново се извини, този път с учтива усмивка. Беше решила да се държи по-предразполагащо по време на разпити и по-малко да дразни разпитваните. Саймън дали беше забелязал? — Само да погледна докъде сте стигнали — каза тя и взе листа с размер А4, изпълнен с дребния спретнат почерк на Саймън. Веднъж се беше пошегувала с почерка му — попита го дали майка му го е принуждавала като дете да си измисля несъществуваща страна и да изписва цели тетрадки, подвързани с кожа, с разкази за тази измислена земя, като сестрите Бронте. Но шегата се оказа несполучлива. Саймън беше много докачлив на тема детство, защото неговото бе малко по-особено — детство без телевизия, родителите му настоявали да се занимава с неща, които развиват ума.
Чарли прочете набързо написаното от Саймън и прехвърли вниманието си върху бележките на полицай Грейс Скуайърс, която бе разпитала накратко Наоми Дженкинс, преди да я насочи към Криминалния отдел. В бележките се казваше, че Дженкинс сама бе настояла да разговаря със следовател.
— Доколкото разбирам, ситуацията е следната — започна Чарли. — Вие сте тук, за да съобщите за изчезнал мъж, Робърт Хауърт, който ви е бил любовник през изминалата година. Така ли е?
Наоми Дженкинс кимна.
— Запознахме се на двайсет и четвърти март 2005 година. Четвъртък. — Гласът й бе нисък и дрезгав.
— Добре — Чарли се опита да придаде на тона си твърдост, без да звучи грубо. Прекалено многото информация можеше да е не по-малка пречка от липсата на достатъчно информация, особено когато става дума за ясен случай. Чарли дори се изкушаваше да си мисли, че тук изобщо няма случай (много женени мъже изоставяха любовниците си без обяснения), но си напомни, че е длъжна да провери. Не можеше да си позволи да затвори съзнанието си за жена, която казваше, че има нужда от помощ. Веднъж й се беше случвало и още се чувстваше ужасно — не минаваше ден, без да й се свие сърцето от мисълта, че ако не бе прибързала със заключенията си тогава, можеше да предотврати смразяващо кръвта насилие.
Днес щеше да слуша внимателно. Наоми Дженкинс изглеждаше сериозна и интелигентна. И определено беше напрегната. Чарли имаше чувството, че ако можеше, щеше да отговаря на въпросите още преди да са й зададени.
— Робърт е на четирийсет, шофьор на камион. Женен е за Джулиет Хауърт. Тя не работи. Нямат деца. Вие с Робърт сте се срещали всеки четвъртък в „Рондсли Ийст Сървисис Травълтел“, между четири и седем часа. — Чарли вдигна поглед към Дженкинс. — Всеки четвъртък в продължение на една година?
— Не сме пропуснали нито един, откакто започнахме. — Наоми изправи гръб и прибра косата си зад ухото. — И винаги сме в стая номер единайсет. Запазена е за всеки четвъртък. Винаги плаща Робърт.
Чарли трепна. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че Наоми Дженкинс имитира нейния начин на говорене с кратко и ясно изложение на фактите. Прекалява в старанието си.
— А какво правите, ако стая номер единайсет е заета? — попита Саймън.
— Тя никога не е заета. Те вече си знаят и понеже ни очакват, гледат да е свободна. При тях няма кой знае какъв наплив.
— Значи миналия четвъртък тръгнахте за среща с господин Хауърт както обикновено, но той не дойде. И не ви се е обадил да обясни защо. Мобилният му телефон е изключен, а съобщенията ви остават без отговор — обобщи Чарли. — Така ли е?
Наоми кимна.
— До тук бяхме стигнали — обади се Саймън. Чарли хвърли бърз поглед върху останалата част от записките му. Нещо необичайно привлече вниманието й.
— Вие сте майстор на слънчеви часовници?
— Да — потвърди Наоми. — Защо смятате, че това е важно?
— Не е важно. Просто е необичайно. И какво — правите слънчеви часовници за хората, така ли?
— Да. — В гласа й прозвуча леко нетърпение.
— За… фирми или…?
— Рядко за фирми, обикновено за частни лица с големи градини. За няколко училища, за колежа в Оксбридж.
Чарли кимна, мислейки си, че би било хубаво да си има слънчев часовник в малкия си преден двор. Нейната къща беше без градина, слава богу. Противна й беше мисълта да коси или да подрязва каквото и да било — пълна загуба на време. Зачуди се дали Наоми правеше по-малки часовници за по-тесни пространства — като колекцията от дрехи за жени миньончета на „Марк & Спенсър“.
— Търсихте ли господин Хауърт на домашния му телефон?