Чувството за хумор бе може би най-отличителната черта на майка ми. Аз имах грамофон и много плочи. Майка ми ме караше главно да турям плочи с песни от френски комици. Тя не разбираше нищо от думите им, но те будеха у нея един радостен смях.
Тя се върна отново в Ресен. Но аз бях решен да не я оставя вече там. На следната година баща ми, тя и по-големият ми брат Владимир се настаниха при мен в София. Тук майка ми почна да се съвзема. Една прислужница гледаше домашната работа. Тя се радваше сега на почивка, на каквато по-рано никога не би склонила. Идеха да я виждат ресенки, живущи в София, някои от които роднини. Това бяха дълги разговори със спомените от родния град и миналото време. Идеха при мене другари от писателския свят и понякога сядаха на приказки с нея. Те обичаха нейното остроумие, мъдростите й, както и забавния начин, по който тя разказваше. Хармонията между нея и баща ми продължаваше, както беше и някога, но сега с един особен оттенък от нейна страна. Насърчавана от брат ми и от мен, тя сега обичаше да го закача. Баща ми се смееше, но малко учуден. Като че ли виждаше пред себе си нов човек. През лятото аз им изпращах понякога файтон, за да отидат на разходка до четвърти километър. Първия път баща ми побързал да се качи по-напред. Вечерта майка ми го попита: „Ти чорбаджия ли си, или интелигенция?“ „Интелигенния“ — отговори решително баща ми. „Тогава — каза тя — ще ме чакащ първа аз да се качвам и когато спре файтонът, ще ми подаваш ръка да сляза!“
Макар да излизаше рядко от къщи, майка ми със своето наблюдателно око бе научила всички етикеции на градския живот. Едно, което най-много и се нравеше, беше, че когато иска да си почива, прислужницата може да каже на някоя нежелана посетителка: „Госпожата я няма.“ „Къде можеше да се каже това на ресенки? бележеше тя. — Да си на умиране, те пак ще влязат.“ Баща ми обичаше по някой път да цитира свещеното писание. Майка ми и тук взе да го задиря. Еднъж той напомнюваше думите, отправени от св. Павел към жените да се покоряват на мъжете: „Защото — казал апостолът — мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата.“ — „Чувала съм тия думи, когато ме венчаваха и после на други венчавки — забеляза му майка ми. — Но ти забравяш какво иде по-сетне. Посетне иде: «Вие мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна църквата.» Имаше ли тук ехо на някаква далечна ревност на майка ми? Баща ми е бил на младини хубавец и момите в Ресен му вадили три песни. Може тя да го е ревнувала, но нейната гордост никога не бе й позволила да покаже това. Чувах напоследък една позната на мен жена от обществото да казва: «По-скоро бих пукнала, нежели да дам да се види, че съм ревнива!»“ Такава беше и майка ми.
Майка ми беше неграмотна. Дете, тя ходила за няколко седмици на училище при един монах в Янковския манастир, който ги учел да сричат на славянски; но настъпило някакво размирие, било опасно да се отива на манастира, километър вън от селото, и нейното учение спряло, едва започнато. Тя бе неутешима, че останала „без писмо“, и не прощаваше на баща ми, че като се оженили, не я научил да чете.17 Неука, нейната любознателност беше без край. Тя се вслушваше в разговорите, когато ни идеха гости и разговаряха по народните работи и училищата. Разпитваше нас дедата за уроците ни. В София тя караше прислужницата ни, една млада селянка от Пасарел, която дълги години бе у нас, да й чете книги от нашите писатели. С особено увлечение слушаше разказите на Елин Пелин и най-вече хумористичните му работи. Често пъти Карамфила, това бе името на прислужницата, й четеше „Българан“. Писателите, които идваха у дома, тя посрещаше с голяма радост и ме разпитваше кой какво е писал. Писателството смяташе за най-висшата проява на човека. Тя имаше към това призвание едно мистично чувство на почит. Когато пишех „Строителите“, влизаше при мене безшумно, сядаше в едно кресло с броеница в ръка и, мълчалива, гледаше ме с часове как работя. При назначението ми в Букурещ, разбира се, като всяка майка бе горда, че нейният син станал пълномощен министър на тридесет и четири годишна възраст. Но изпитваше и чувство на тъга, че няма вече да пиша. Четири години по-късно, пълномощен министър в Берн, аз си дадох оставката и се върнах в София. Тя бе радостна, че напускам дипломатическата служба. „Сега пак ще пишеш, нали? Ти трябва да пишеш. Това ти е дадено от бога и на бога си длъжен!“ Тогава аз написах „Македония и Българското възраждане“. Но, уви! Писателството ми, за голяма жал на майка ми, пак се прекъсна. В 1918 година ходих заедно с Ляпчева за примирието в Солун и отново постъпих в дипломацията. Когато заминавах за Хага, новия ми пост, майка ми много скръбно ме изпроводи. Не ми каза нищо вече за моето писателство, зашото виждаше, че събитията са по-силни от хората. През 1921 година тя замина за Ресен при малкия ми брат Христо. Не дълго време след това се помина. Аз бях тогава много далече от нея, в Стокхолм, дето Стамболийски беше ме изпратил с една мисия пред шведския министър-председател Брантинг.
17
Още по-голям беше нашият грях, на децата й, спрямо нея. Ние смятахме нейната неграмотност като една фаталност на нейното детство и вече непоправима. Една селянка от Бистрица беше се научила от учителката на село да чете и пишеше на сина си, мой разсилен във Вашингтон, писма с печатни букви. Колко по-лесно можеше да стане това с майка ми при нейния жив ум! Като помисля за това, жестоко разкаяние ми гризе сърцето и по лицето си чувствувам срам.