Баща ми
Често съм мислил какво духовно наследство съм получил от баща си и какво от майка си. Сега за мен е ясно. Когато някои намират в моите писания някакво умение да разказвам, някаква дарба да прониквам в характерите и да правя портрети, хумор, ирония, всичко това ми иде от майка ми; ако има понякога в тях патос, вкус към велеречие, стремеж към възвишеното, романтичност, това се дължи на баща ми. Те бяха много привързани един към друг, но с различна природа. Обичах без предел майка си. Но от баща ми се възхищавах. По-възрастен, аз виждах и някои слабости у майка си. Тя мъчно прощаваше; към прегрешенията у хората, особено у жените (лошите жени тя наричаше „никаквици“), нямаше пошада, смяташе глупостта у близки и далечни около нея като лична обида и я преследваше с присмех, понякога прекалено жесток.
В баща ми аз не виждах никакъв недостатък. Чинеше ми се, че всички съвършенства са събрани у него. Той бе за мене като едно домашно божество в жив образ. Висок, снажен, неговата фигура беше внушителна. Ние чувствувахме у него нещо властвено. Не беше строг, но ние го слушахме така естествено, както дишахме. Към нас децата показваше необикновено доверие. Когато се случеше да му поискаме пари, никога не изваждаше от кесията си да ни даде направо; показваше ни чекмеджето, което му бе касата, и казваше: „Иди си вземи!“ — без сам да погледне какво взимаме. Когато постъпих в лицея, той ми отвори неограничен кредит у един ресенец, на работа в Цариград. „Ти знаеш моето състояние, каза ми той, ще взимаш, колкото ти трябват.“ Така ни учеше на отговорност. Учеше ни и на свободно мислене. Често ни задаваше въроси, за да имаме случай да се изказваме пред него. Никога не показваше недоволство, ако мислехме по-иначе от него. Напротив, насърчаваше ни да му противоречим. Но свободата, която ни даваше, оставаше непокътнати нашите чувства на почитание.
По-старият ми брат Владимир беше на тридесет и шест години и дълго време пушач, когато за пръв път запали цигара пред него, и то по негово настояване. Сам баща ми даваше пример на тази семейна йерархия. Неговото отношение към дядо ми беше проникнато от много голяма почит. Майка ми ни разказваше даже един необикновен пример на синовна покорност от негова страна. По едно време баща ми канил у дома един свой приятел да го учи на табла. Дядо ми гледал на това с недоволство, като на нещо неприлично и накрай казал на баща ми: „Ще извадиш тая табла от къщата или ще взема секирата и ще я направя на парчета.“ Баща ми, вече възрастен човек, с няколко деца, се преклонил пред тая воля.
Баща ми беше учил гръцки при един учител от Охрид, Бодле, който изглежда да е бил добър елинист. (Понататък ще разкажа как българското чувство било пробудено у него като дете и как прекъснал гръцкото си учение.) От него той бе запазил известни следи. Някои работи от светото писание той ни цитираше на български и на гръцки. Когато бе сърдит на някого, не искаше да го види, викаше „истиразмон!“18 и вместо „император“ казваше „имбератор“, по подражание на гърците, които буквите „м“ и „п“ наедно произнасят като „б“. Откъснат от училището, той неуморно бе работил за своето самообразование. Български книги били рядкост тогава в тоя кът на Македония и жаждата му да се учи по тях оставала неудовлетворена. По-сетне от Цариград пристигали по някои броеве от издаваните там български вестници, които минавали от ръка на ръка. За тях баща ми казваше, че ги търсел така, както първите християни търсели посланията на апостолите.
Едно щастливо събитие за неговото самообразование било пристигането в Ресен като учител на Захари Чинтулов, брат на известния ни поет Добри Чинтулов. Той донесъл със себе си една жива струя от българския възрожденски дух и пръскал въодушевление. От самото си пристигане той се настанил у нас, у дома, и до края на учителствуването си той бил като член на семейството. „Година и половина съм го кърпила и прала, казваше майка ми. Но да бяха десет години, пак нямаше да ми бъде жал.“ Баща ми живял със Захари Чинтулов, млад като него, в постоянно споделяне на мисли и чувства. Тия разговори разширили хоризонта на баща ми, разкрили му в горди представи миналото и надеждите на българската обшност и му дали още по-силен подтик за самообразование. Добри Чинтулов, съчинител на бунтовнически песни, бил по свидетелството на съвременниците, тих, хрисим човек; брат му Захари бил, напротив, възторжена романтична натура — на нея той станал и жертва. Влюбен в една млада мома в Ресен, която отказвала да се омъжи за него, полудял. Целият град бил потопен в скръб за него. „Аз плаках като за брат“ — ми разказваше майка ми.