Набожен, баща ми все пак не можеше да противостои на някои изкушения. Към края на постите за Божик се колеше свинята — или както казваха по нас — къ̀рмакот. Правеха се наденици, пача и други запаси; месо, посолено, се нареждаше в качета за през зимата. Всичко това изостряше желанието му да вкуси от месото. Еднъж поиска от майка ми да му направи кебап. „Има няколко дена до Коледа, казваше тя, не можеш ли да дочакаш? Тъкмо преди празника правиш грях. Как ще пееш Херувикото в черква?“ Баща ми отговори: „Жено, човек трябва от време на време да прави по някой малък грях — ако не, ще се помисли за безгрешен и ще се възгордее. Бог не обича горделивите, така е по писанието.“
Баща ми знаеше много от светото писание и от житията на светците. Това беше една област, в която той обичаше да блести. На брат ми Владимир, който след свършването на Солунската гимназия стана учител в Охрид и преподаваше закон божи, богослужение и катехизис — предмети, случайно паднали се нему и по които знаеше само това, дето бе в учебниците, той задаваше често въпроси, които го хвърляха в затруднение и, много млад още, караха го да се черви. Помня, че еднъж го пита: „Ти, който преподаваш богослужение, обясни ми какво значи, когато свещеникът туря патрахила си и казва: «Благословен Бог, изливая благодатъ Свою на священики Своя яко миро, сходящее на браду Аароню, сходящее на омети одежди его.»“ Брат ми, изненадан, уловен в невежество, отговори (друго не можа да намери): „Това значи, че свещеникът трябва да има брада.“ „Това не е задължително — възрази баща ми. — св. Йоан Златоуст беше къосе. Думата брада е тук иносказателна, тя значи поколение.“
Баща ми бе редовен абонат на вестник „Зорница“, основан в Цариград от библейското общество в 1875 година. Тоя вестник, отлично списван, съдържаше освен политическите новини и статии по наука, философия, медицина, стопанство и пр. Баща ми поглъщаше всичко. Може да се каже, че това бе неговата гимназия, и неговият университет. „Зорница“, протестантски орган, посвещаваще голям дял от колоните си на религиозна пропаганда. Баща ми и това четеше редовно. Той често повтаряше, така както са предадени в превода на св. писание от дядо Славейкова, думите на апостол Павла: „Всичко изпитувайте, доброто дръжте.“
В Ресен идеха понякога от Битоля, дето им беше центърът, протестантски проповедници. Те редовно посещаваха баща ми в дюкяна му. Там ставаха горещи препирни, на които се събираха и приятели от съседните дюкяни. Баща ми бранеше с всичкото си красноречие това, което протестантските проповедници оборваха: празниците на светците, постите, култа към св. Богородица, църковната йерархия. Еднъж, след като се разменили всички доводи, той задал най-сетне на проповедника следните два въпроса „Ако върша добри дела и си остана в православието, мога ли да се спася?“ „Можете“ — отговорил малко смутено проповедникът. „Ами ако стана протестантин и върша лоши дела, ще мога ли да се спася?“ „Не“ — бил решителният отговор. „Тогава — заключил баща ми — защо да си меня църквата?“ Проповедникът съвсем се объркал от тая логика. Тоя ден победата била явно на страната на баща ми. Препирайки се тъй често с протестантските проповедници, не бе ли претърпял някакво влияние от тях? Нещо го теглеше към първобитното християнство. Колко пъти съм го слушал да говори против панихиди, отиване на гробищата! „Това са — казваше той — изобретения на свещениците. След смъртта си човекът остава дух нетлен и няма нужда да му се налива вино на пръстта, под която червеите са яли плътта му. Една молитва в къщи стига.“ Преди да почине, той повтаряше тия съвети на майка ми. Казваше й: „Няма нужда от панихиди. Истинският помен за мен, този, който ще ме радва на небето, е да се съберат синовете ми около тебе и да изпеят някоя от тия песни, които сме пели заедно.“
Търговец, баща ми не беше сребролюбец. От майка си съм слушал един пример за неговото безкористие.
Както казах, дядо ми Коте беше много богат, и то не по селски мащаб. След смъртта му синовете му направили нужните постъпки, за да се прехвърли имотът му върху тях. Тогава Селим ефенди, тапумеймуру, т.е. чиновникът, който се занимаваше с крепостните актове, дошъл в къщи и попитал дали майка ми като наследница не прави възражение против това. Баща ми повикал майка ми: „Жено, чуй какво има да ти каже Селим ефенди.“ Турчинът й разправил какво поискали да направят братята и и добавил: „Кажи едии збор и ке им я делям сламата.“22 Майка ми отговорила: „Аз няма що да кажа: нека каже стопанът ми.“ Тогава баща ми заявил; „Аз ще кажа едно: не съм взел жена други да я хранят.“ Неговото чувство за достойнство не му позволявало да приеме наследство от жена си.
22