От търговията на баща ми имаше хора, останали му длъжници. Заветът, който той ни остави, беше: от никого да не искаме дължимото, ако той сам не дойде да се изплати. По безкористие майка ми не падаше по-долу от него.
Баща ми нямаше жажда да трупа богатство23, но бе много славолюбив. „Не да си богат, а да станеш прочут, ето кое е важното“ — казваше той и често ми повтаряше из св. писание: „Мнози ненавидяша богатство, а слава никто же.“ Най-голямата слава в неговите очи бе писателската. Неуморно ми вдъхваше тая мисъл, откато почнах да показвам успехи в училището и учителите взеха да ме хвалят. „Кои са най-големите българи в историята? — питаше той. — Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици. Защо се слави тяхното име? Защото са писали книги.“ В рода на баба ми, откъм майчината й страна в Царе(в) двор, тъй наречените Поповци, имало, според едно предание, все по един свещеник от незапомнени времена.24 „От времето на Самуила“, бележеше баща ми. Когато аз почнах да пиша и неговите приятели в Ресен го поздравлявали, той казвал „Това му иде по наследство. От четиридесет поколения в рода ни е имало един писмен човек“.
Селяните и чорбаджиите
В селата около Ресен имаше само няколко чифлика. Един от тях принадлежеше на българското семейство Стрезови, другите на турци. Инак селяните бяха собственици на полските си имоти. Те не подлежаха на никаква ангария, освен когато държавата ги повикаше за строене на някои обществени предприятия, като например шосета. Бяха под икономическа зависимост, но спрямо чорбаджиите в Ресен.
Според една дописка в „Зорница“ от 1890 година имало тогава в Цариград до седем хиляди селяни от Ресенско. Цифрата е голяма, но не ми се вижда преувеличена. Грамадната част от селяните от нашата околия прекарваха времето, през което бяха способни за работа, в турската столица. Повечето тръгваха за там още невръстни. Работеха по градините, взети под наем от някои по-замогнали вече съселяни. Може да се каже без преувеличение, че те продоволствуваха целия Цариград със зеленчук. Казах как те ходеха по улиците с кош на гърба, викайки на турски и гръцки какво продават. Градините им бяха пръснати из най-различните части на огромния град, главно от двете страни на Златния рог. Градинарите живееха отдалечени едни от други и се срещаха главно през големите празници в иърквата „Св. Стефан“. Те бяха от най-редовните посетители на историческия български храм. Самият свещеник, който служеше в църквата, беше от Ресенско. Градинарите стоеха в Цариград по две-три години и като направеха малки спестявания, връщаха се у дома си. Те прекарваха в селата известно време, докато изразходват спестеното, и после с пари, взети назаем, се връщаха в Цариград за един нов престой с неопределено траене. Парите вземаха под лихва от десетина чорбаджии в града, наречени полицаджии, които отиваха редовно три пъти в годината в Цариград, за да си приберат дължимото. Освен тоя род банкерство полицаджиите имаха дюкяни, дето селянките в отсъствието на мъжете си отиваха да правят покупки за своите нужди. Те вземаха всичко на версия, не се пазаряха и накрай сумата на направения така дълг зависеше от добросъвестността, с която той е бил записван. Тая добросъвестност за жалост е липсвала у някои от полицаджиите. Говореше се, че един от тях казал: „Море, еднож да ми влезит во дѐфтерот, сетне и гро̀бот нѐ можит да го куртулисат.“ Всеки полицаджия си имаше своята клиентела по селата и тя оставаше почти непроменена; поддържаше се и по наследство. Селяните и селянките отиваха при полицаджиите не само за заеми и за покупки. Те им бяха един вид обществени опекуни. Съветваха ги по семейните им работи и ги защищаваха в случай на беда пред турската власт.
Дете, аз познавах много от клиентите на баща ми. Някои от тях бяха близки или далечни роднини от селата. Те идеха обикновено на дюкяна, но някой път и в къщи. Селянките понякога и мене търсеха, защото аз им пишех писмата до мъжете им в Цариград. Виждам се в пазарен ден, събота, в дъното на дюкяна, клекнал на колене пред един от сандъците, които по-рано бяха носили газени тенекии. Аз пиша, една селянка до мене ми диктува. Писмата почваха винаги със същия увод: „Кланяйне25 со здравйе от мене, жена ти Ленка, до тебе мъжу Митре!“ После идеха поздравите от свекъра, от свекървата, ако такава имаше, и от децата, всички назовани по име. Писмата бяха понякога радостни: „Кравата се отели, жребчето порасна, нивите са добри, децата са здрави, едното вече оди на училище.“ Други бяха много скръбни: „За̀що, мъжо, толку време от тебе немам ни книга, ни пари?“ Следваше описание на немотията и после позив за опомняне: „Ако не ти е жал за мене, жаляй барем децата!“ Други писма изказваха сърдечна мъка: „Кога, мъжо, ке се вратиш? От чекане душа ми не остана. И со̀лзи вѐке немам да плача.“
23
Дядо ми Раде казваше: „Ние ще живеем добре, но не ни е писано да станем богати.“ Той ми разказваше, в потвърждение на това, един случай от своя живот, в който виждаше волята на провидението. До градината, която той държел под наем в Цариград, живеел някой паша. Дядо ми избирал понякога най-хубавите овощия и му ги носел. Пашата го обикнал и един ден му казал: „Искам да ти направя едно добро. Утре се продава на търг от държавата голяма градина. Искам да я купиш ти. Ще наредя да ти се даде много евтино.“ — „Нямам пари“, отговорил дядо ми. — „Аз ще ти заема“, казал му пашата. На другия ден рано сутринта дядо ми тръгнал за мястото, дето щял да става търгът. Ето, че по пътя го среща един познат от ресенските села. — „Накъде така бързаш?“, го попитал той. Дядо ми, чистосърдечен какъвто си бе, му казал защо. — „Е, хайде тогава да се почерпим за хаирлия“, му рекъл познатият. Били близко до една кръчма, влезли; и когато дядо ми пристигнал на търга, той бил свършен. „Късметът беше в ръцете ми — казваше дядо ми, — но го изпуснах.“
24
Когато в 1941 година отидох в родния си град и посетих Царе(в)двор, там намерих един свещеник от нашия род. „Продължавам традицията“, каза ми той. Но впечатлението ми беше, че тая традиция свършва с него. Поп Панде — така се казва той — бе завършил богословие, но призванието му не ми се виждаше солидно. Хубавец, жизнерадостен, женен за немкиня; той свиреше на китара и пееше на италиански модните шлагери.