Освен турците от славянски произход в Ресен имаше и истински турци, заселили се тук вероятно още при завоеванието. Те се познаваха по анадолския им тип. В турската империя нямаше аристокрация с наследствени титли. Потомците на най-големите паши след едно или две поколения потъваха безследно в сивата турска маса. От прочутите държавници оставаше само едно име в историята. Аз съм слушал от турци в Цариград да сочат като потомък на прочут род от миналото само Кюпрюлю Зааде Фуад бей, председател на историческото дружество и по едно време министър на външните работи в Анкара. Той бе далечен правнук на знаменития везир Кюпрюлю Ахмед паша, който във втората половина на XVII век води турската войска чак до стените на Виена и се прослави като завоевател на остров Крит. В провинциите обаче имаше стари турски родове; това бяха наследниците на тия заслужили във войните лица, на които султаните бяха раздали някога поземлени владения. Имаше и в Ресен стари семейства, за които се говореше, че са от голям произход. Едно от тях се наричаше Спахиите. Тяхното име достатъчно показва кога са дошли в Ресен. Истинските турци също приказваха български, макар понякога неправилно, особено в родовете. Забележително е, че техният турски език е силно повлиян от българския.27
По-голямата част от турците в Ресен бяха потурчени арнаути. От тях един се бе издигнал над града и над околията нещо като феодал, Мехмед ага. Той нямаше никакво служебно положение и никакъв чин. Но неговата власт никой не смееше да оспорва. Помня го много добре. Той беше беловлас старец, с гъсти навъсени вежди, пронизващ поглед и тънки устни. Седеше със скръстени крака на кепенците на някой берберин — в Ресен всички бербери бяха турци, — пушеше с дълъг чибук и като че ли правеше преглед на всички, които минаваха през тая улица в чаршията. Мюсюлманите и православните, минавайки, го поздравяваха почтително и той им отговаряше с благоволение или кисело, според това към кого как е разположен.
Турците и християните му се покоряваха — турците с почит, а християните със страхопочитание. Всички власти в града доброволно му се подчиняваха. Еднъж един млад мюдюрин, току-що излязъл от административното училище, опитал да се опре на тази диктатура. Мехмед ага се упътил към конака, влязъл в писалището на мюдюрина и дигайки бастун срещу него, му казал да си върви, отдето е дошъл. Докато се разигравала тази сцена, всички чиновници се събрали да гледат, но мюдюринът не видял у никого от тях поддръжка. Той заминал веднага за Битоля, за да се оплаче на валията, но оттам вече не се завърнал. Няма нужда да се казва, че никой вече от следващите мюдюри не смеял да му противостои.
Името на Мехмед ага се носеше далеч от Ресен, чак в Арнаутлука. Чувах да се разправя през моето детство как той в един паметен случай спасил града от страшна опасност. Това било през време на Сръбско-турската война в 1876 година. Множество доброволци от Албания, на път за сръбската граница, с байраци, тъпани и викове нахлули неочаквано в града и се пръснали в християнските къщи. Жените избягали у турските съседи и по окупираните домове останали само някои от мъжете, предимно старци. Арнаутите били жадни за плячка. Те със заплашвания и мъчения изтръгвали пари и на заминаване отнесли от къщите какво могли.
Страшно беше, разказваше майка ми, баща ти беше в Цариград. Аз с брат ти Владимир на три години, и сестра ти Славка, пеленаче, се скрихме в една турска къща, която се съобщаваше с нашата чрез една вратичка. У дома остана дядо ти Раде. Арнаутите му искали пари, заплашвали го, че щели да му налеят вряла вода в устата, че ще сложат краката му на жар. Той се опитал да избяга. Един арнаутин затичал подире му; тогава в отчаянието си той го хванал за гърлото да го удуши. Другите албанци се спуснали да ги разтърват. Накрай на дедо ти не направили нищо.
Това нахлуване бе станало по изненада, траяло една нощ, и Мехмед ага можал да се намеси само сутринта. Но когато се чуло подир няколко дни, че иде друга банда от Арнаутлука, той излязъл по пътя за Охрид, между Ресен и Янковец, седнал на един стол, обкръжен от синовете си, и чакал. Щом въоръжената банда се доближила, той станал, тръгнал към нея и показал с чибука си пътя, водещ към Битоля, без да минат през Ресен. Удивителното е, че тия разбойници по професия, непризнаващи ни властта, ни законите на Турция, се преклонили пред тоя слаб старец, който излизаше пред тях без друго оръжие освен името си.
Мехмед ага се поставяше като един вид покровител на християните; те ходеха при него за защита при разни случаи: когато например арнаутите са искали в някое село да потурчат някоя хубава българка; когато някои откупувачи на десятъка са прекалявали в злоупотребленията си; когато някои турци от самия град се отдавали на безчинства. Неговото покровителство не било обаче безвъзмездно. Винаги някои подаръци трябвало да го предшествуват. „Няколко нощи наред — разказвала ми е тук, в София, една моя съгражданка — идеха арнаути из крайните улици да напират и да се опитват да влязат у нас да ни грабят. Ние подпирахме вратите и треперехме. Най-сетне паднахме на молби пред Мехмед ага. Занесохме му везани чехли за ханъмите и няколко аршина коприна. Той ни каза: «Отсега нататък можете да си оставите вратата отворена и да спите спокойно.» Така и стана. Мехмед ага не чакаше подаръци само от молителите. Той взимаше един вид негласен данък от града и селата. Когато някои селяни бяха виканн да помагат в чифлиците му, за надница не можеше да става дума. Нито търговците и еснафът очакваха плащане, когато той пратеше в дюкяните им да се купи нещо за него. Той обаче не употребяваше за това насилие. Еднъж баща ми, млад и буен, дръзнал да му откаже тази от всички приета дан. «Дойде на дюкяна един слуга на Мехмед ага — разказваше той, — поиска за него разни сърми, чоха, коприна и пр. „Когато ще донесеш парите“ — казах му аз. Той си отиде, без да каже нещо. Но след няколко дни, като минавах по чаршията, Мехмед ага, седнал по обикновеному на кепенците на една берберница, ми направи знак с чибука да се приближа. „А бре, Радевче, не ти ли е мила младостта“ — попита ме той, като впери очите си в мене. „Мила ми е, аго, отговорих аз, но мила ми е и стоката, когато трябва да я дам без пари.“ Той ме погледна някак учудено и погледът му остана дълго върху мене, После, без да продума, направи пак знак с чибука да си вървя. Може би че моята смелост му се понрави, но както и да е, след това нищо лошо не ми се случи.»
27
В Анкара бяха много учудени, когато им казвах, че турците в Западна Македония са загубили неопределителното наклонение (инфинитива). Те казват наистина: „Истѐръм яза̀им“, както ние казваме: „Искам да пиша.“ И гърците казват: „Тѐло на гра̀псо“, но тук не може да се мисли за гръцко влияние, тъй като се касае за една област, дето няма гърци и гръцкият език рядко се чува. Ето друга една особеност в езика на македонските турци, която показва пак българско влияние.
В турския език допълнението иде преди глагола; турците казват: „Бир мектуб яздъм“, т.е. „Едно писмо писах.“ Турците в Ресен казват: „Яздъм бир мектуб“, т.е. „Писах едно писмо“ според българския словоред.
Има един трети факт за българското влияние в езика на турците в Западна Македония.
Турците казват: „Язиорум“, т.е. „Сега пиша“ (по английски: I am writing). Ресенските турци са загубили това време на турския глагол. Употребява се само от някои от тези, които са го учили в училище. Когато еднъж разказвах на професор Милетич, че турците на запад от Струма са загубили инфинитива, той също остана учуден.
Турците употребяваха много български думи, смесвайки ги с турските. Така например, когато никой от тях загубеше някоя хрътка и бе я търсил навсякъде, без да я намери, казваше: „Була̀мадъм шу пу̀стой!“ (Не можах да намеря тая пущина!) Както ние от турски глаголи правим български с гръцко окончание, като курдисвам, кандисвам, така и турците в Ресен правеха от български глаголи турски. Когато селяните поднасяха на някой гостенин още една чаша ракия, която той от учтивост не искаше да пие вече, казваха му: „Море мъ̀тни я!“ Турците в такъв случай казваха „Море мъ̀тнет!“ — повелителна форма на образувания от тях турско-български глагол мътнетмек.
От български корени турците правеха по своеобразен начин нови български думи.
В ресенския говор наместо „четя“ се казваше „пея“. Припомням си, че когато се завърнах през една ваканция от лицея в Цариград, един турчин ме попита: „Го̀ на̀учи а̀рно ту̀рското пѐята?“ „Пеята“ в неговите уста значеше „писмото“.
Няма нужда да говоря за голямото количество турски думи в българския език изобщо. В ресенския говор те бяха още по-многобройни, тъй като градинарите ги донасяха от Цариград. Имаше някои турски фрази, които се употребяваха преведени на български.
Когато някой член на семейството се завръщаше от чужбина, роднините и приятелите отиваха да честитят на семейството и казваха на домашните: „Светнали ви очи!“ Това е превод от турското: „Гьозу̀н а̀йде!“ Думите „пак заповядайте“, с които се изпраща един гост, са пак превод от турското „генѐ буйру̀н“. Въобще много от формулите за учтивост бяха заети в Ресен от турския етикет. Това е ставало сигурно и в Източна България. Чини ми се, че „Как сте?“ е превод от „Насълсънъс?“ Желателно е да имаме слависти, владеещи също турския език и разните турски говори в българските земи, които да изследват взаимното влияние на двата езика. Студията на проф. Кирил Мирчев върху турцизмите в българския език е добро начало в това отношение.