Мехмед ага умря още когато бях малък. Той остави трима синове. Най-старият от тях, Али ага, ходи в Цариград и донесе оттам по-други понятия. Той бе в добри отношения с баща ми. Помня да е идвал у нас на посещение за Великден. Идването му беше много церемониално. Братята му го придружаваха. Но колко голямо беше у турските семейства чувството за почитание! Докато Али ага, седнал на едно седжаде край оджака, приказваше с баща ми, те стояха изправени до стената откъм вратата. През това време няколко семейни чакаха в двора. Цялото семейство се изсели сетне, след войните, в Турция.
Когато в 1941 година ходих в Ресен, видях, че къщата им била купена от вуйчо ми Димитрия. Тя е двуетажна, с много стаи и чардаци, таваните й са дървени, с хубава резба. Минавах край нея, когато, малък, ходех в училището, и си спомних чувството на неволен трепет, който ми вдъхваше тя тогава, дотолкова името на Мехмед ага я правеше тържествена и опасна. Сега нейният долен етаж служеше за болница на българската войска.
Мехмед ага имаше по селата няколко чифлика. Как беше стигнал той до това богатство? Не зная. От баща си съм чувал само, че бил служил на млади години при прочутия египетски паша Мехмед Али, албанец като него. От Египет той се завърнал с пари и име.
Старият Мехмед ага беше единственият турчин, задаващ страх на българите. От другите турци, принадлежащи към по-високата класа, нямаше нито един, против когото да съм чувал оплаквания. Всички имаха добро възпитание, по своя турски стил, и към християните се държаха добре. Баща ми имаше добри отношения с най-видните. Дълги години, посочван от тях, беше избиран за член на управителния съвет на града.
Но всички връзки на баща ми с важните турци бяха връзки на взаимна учтивост. Само с един имаше искрено приятелство — Абдула ага или както го наричаха — Абия. В градинката си, пълна с рози, за което я наричаха гюлбахче, той свирел на саз, съчинявал си песни и ги пеел. Баща ми ходеше при него на разговор — Абия също идеше у нас. Беше от бекташиите, секта, която се чувствува близко до християните. Според него имало четири книги, които съдържат божествената истина: Старият завет, Евангелието, Коранът и Талмудът. Помня даже старовремски стихове, които за потвърждение на своята мисъл той цитираше
Неговата благосклонност към християните отиваше толкова далеч, че й се чудя. Една вечер, у дома, чух да казва на дядо ми: «Хайде бре, Раде, да те женам за майка ми.» «Харна ти е, аго, дръж си я дома» — отговорил дядо ми, а на мене пошепна «Синче, турчин вера нема.»
Приятелството на баща ми с Абия има и историческа страна. Той го накара да прати сина си Ниязи да се учи в Идадието в Битоля. Ниязи свърши сетне военното училище в Цариград и стана офицер. Той е, който пръв излезе с чета против султана и сложи началото на младотурската революпия. Енвер бей излезе с четата си след него и обра славата.