Вярвам, че сега читателите, особено новите, ще разберат по-добре причината за въпросната негова потиснатост и угнетението му тогава — в национален и личен план.
Минавам на по-пряката „родилна история“ на книгата.
Както казах, тя бе диктувана на мен в посочената година. Скоро, още в този ранен етап, баща ми нанесе на няколко места малки промени (все още можеше, макар непродължително, да чете и пише с помощта на неоперираното си око). На следната година бе добавена главата за първите му стъпки в писателството. После дадохме ръкописа да се препише на машина; без допълнителен, редакторски преглед. За близкото му отпечатване нямаше никакъв изглед. Едва към средата на 60-те години атмосферата в тая насока стана малко по-обнадеждаваща. Долавяше се полугласен стремеж към известна либерализация на режима. Спомогна обаче и един субективен елемент. Баща ми бе прекрачил 85-тата си годишнина, без и тя да се отбележи някъде. Това позасрами някои по-интелектуални, непритъпени на културна и народностна тема партийци. Неколцина от тях (подсетени и от изтъкнати възрастни журналисти, художници, артисти, писатели) убедиха баща ми да събере някогашните си литературно-критически работи, ценни и в техните очи, но които, пръснати в стари вестници и списания, са недостъпни и в библиотеките. Сторихме необходимото. Възрадван, баща ми написа тогава и няколко нови очерци за наши бележити писатели от началото на века. Така се появи в издание на „Български писател“ книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“. Тя почти надмина очаквания успех: разграби се за броени дни. Баща ми бе отрупан с благодарности и възхвали от знайни и незнайни ценители на добрия вкус и оригиналната мисъл в изкуството и литературата. Особено приятно и силно душеосвежително впечатление книгата произведе в писателските кръгове: „Ние да не знаем, че сме имали такъв критик и стилист, на най-високо европейско ниво и то още преди повече от половин век!“ „Новата“ интелигенция и следвоенното поколение откриваха, с възторг, Симеон Радев. В дадения случай — една част от него: писателят и извисеният художествен критик. (Симеон Радев — историкът — само леко се открояваше, а дипломатът оставаше изцяло в сянка.). Това беше в 1965 година.
Приемът на книгата запушваше устата на мракобесите-левосектанти в БКП. Движещите тогава лица в издателството на Писателския съюз за своята инициатива получиха не порицание, а поздравления. Окуражени от тях, те предложиха на баща ми да им даде за печат и книга от неговите мемоарни работи. Той реши да им предложи, като хронологично начало (а и като по-„безопасно“, засягащо главно образователни, чисто човешки и вътрешнобългарски теми) нахвърлените си вече спомени от неговото детство и юношество, видяно и описано обаче по-широко, в национален и културно-исторически контекст.
От издателството бързаха. (Беше настъпила вече 1966 г.). Баща ми, напълно запазен умствено, бе със съвсем слабо зрение. Налагаше се, естествено, внимателен оглед на целостния текст на книгата. След някои стилни и композиционни промени (последните предимно в края1) дадохме да се направи нов, или частичен, препис. С някои нови корекции и ръчни бележки, за жал недоуточняващи всичко (в граматично или изказно отношение). Причината? Доверие в издателството, но още повече стечението на тягостни обстоятелства. За да можем да свържем „двата края“, няколко видни лица бяха дали „гаранции“ за моята политическа лоялност и аз бях назначен, с минимална заплата, на работа, изискваща известен ценз. Като „служещ“ (тогава се работеше и събота) аз отсъствах от дома почти всеки ден по 9–10 часа, а поради честите събрания — и повече. Прибирах се вечер, когато родителите ми се чувстваха също поуморени. Дойде и заболяването на баща ми. Вниманието ни към предадения текст в издателството почти секна.