Една моя стара съгражданка, снаха на Андрей Ляпчев, ми е разправяла за една туркиня, нейна съседка, която се чувствувала съвсем християнка. Тя се кълняла в името на Христа и казвала «жими убав Ристос». Срещу Великден отивала в една къща близо до църквата «Св. Георги», за да гледа литийното шествие.31 Бившият мой учител Трайчо Доревски ми е разправял съшо за един случай на туркиня, у която едно особено чувство я привличало към българите и към вярата им. «Бях четиринадеседтгодишен — казваше той — и ме изпратиха учител в село Съпотско. Селяните се радвака да пращат дената си в училище. Еднъж дойде при мене една стара туркиня; водеше със себе си унучето си. „Вземи го и него в училището“ — помоли ме тя. И понеже аз се колебаех, тя почти се разплака. Вземи го — викаше. — И то да стане човек.» Взех го, То беше умно дете, учеше се добре и другарите му го обичаха. Когато наближи Коледа, баба му поиска и то да стане коледар. Ако искате, и в църквата вземете го“ — казваше тя.
Турският гнет в Ресен не се чувствуваше много. Между турците имаше и някои разглезени младежи, принадлежащи към добри семейства, които носеха дълги пискюли, големи пояси, ходеха разкрачено и по някой път поглеждаха на християните с една намръщеност, която искаха да направят застрашителна. Това беше мода, която те вземаха от охридските арнаути. Но самите турци ги гледаха с укор.
Голямата беда за града бе разбойничеството. Имаше разбойници власи от Тесалия, между които се бе прочул един на име Коле Гиза. Имаше арнаути от Малисорията32, като Билял Баланца; имаше и някои от самия град, но от арнаутската махала. Оттам излезе един главатар на разбойници, Сальо, за когото се говореше като за страшилище. Той се бе опитал да залови някои от вуйчовците ми и да ги държи за откуп. Еднъж даже направил опит да ги извлече от дома им. Дядо ми Коте имаше наблизо до селото воденица, на която воденичарят Стоян, служил дълги години на семейството, му бил много предан. Разбойниците го хванали една нощ и заплашвайки го със смърт, накарали го да потропа на външната врата на дядовата ми къща. Излязъл вуйко ми Яким и питал: „Кой е?“ „Аз съм, Стоян“ — отговорил воденичарят. Вуйчо ми отворил вратата и веднага нахълтали няколко разбойници. Един от тях го хванал, но вуйчо ми, който бе як и със смел дух, го отблъснал силно и имал време да мине двора и да влезе вкъщи. Вътрешната врата обаче не можал да затвори, понеже разбойникът, който го гонел, успял да провре пушката си във вратата. Тогава настъпила страшна борба. Разбойникът наблягал на вратата отвън, вуйчо ми я опирал отвътре; в туй време вуйна ми Донка взела пушката, окачена на една стена, и почнала да стреля върху разбойниците в двора. Изплашени да не би от тези изстрели да се подигне селото, разбойниците избягали. На другия ден са забелязали кръв в двора. Вероятно някой от разбойнипите бил ранен и другарите му са го отнесли.
Сальо безнаказано върлуваше. Властта бе или безсилна, или гледаше през пръсти. Населението се избави от него по една щастлива случайност.
Една пролет в селото Янковец, на четвърт час от Ресен — село с напълно градски живот, — трима души се събрали привечер в един дюкян на гювеч. Между тях бил и вуйчо ми Яким.33 Нощта паднала; на вратата се изправил въоръжен човек и извикал: „Предайте се!“ В това време гръмнала една пушка отвътре и той паднал убит. Кой от тримата е стрелял върху него, не се знае, зашото те си били дали дума да не казват.
На другия ден докараха убития в Ресен. Ние, децата, ходихме да го видим в двора на конака. Той лежеше прострян на гръб с крака като стълбове и дълга черна коса, която се развяваше върху земята. Доведоха майка му. Тя се хвърли върху него да го целува, викайки: „Ор, Сальо, ор бир.“ Но тя не плачеше. В нейните очи синът й бе имал славна смърт. Арнаутите съшо го смятаха за герой и пеяха за него песни. Оставаше едно — да се отмъсти за него.
Пътят от Ресен за Янковец води през арнаутската махала.34 Янковчани, които сутрин идеха в Ресен в своите дюкяни и вечерно време се прибираха, минаваха през нея с трепет. Вуйчо ми бе придружаван за сигурност от един арнаутин Рахман, от време предан на семейството. Отмъщението закъсня, но най-сетне дойде. Сложило се беше убеждението, че един от тримата, който бе стрелял, бил Каравлаот35, така наречен, понеже бе живял във Влашко. Той падна убит.
Турците и българите по селата живееха добре помежду си. Турците тук бяха от славянски произход, говореха добре български и по нрав не бяха лоши хора. Както казах вече, ставаха злочинства понякога, но те биваха извършени от арнаутите от съседните села. И нашите селяни умееха да отмъщават. Понякога някой арнаутин, познат като злодей, изчезваше безследно.
31
Има в Търново легенда за една млада туркиня, дъщеря на турски големец, която, гледайки литийните шествия от своята къща, близка до църквата, станала християнка. Влюбена в млад българин, тя избягала с него във Влашко и там се венчали.
Трябва да е имало не един случай на турци или туркини, привличани по една или друга причина от християнството. Но те трябвало да крият чувствата си, тъй като преминаването на един мохамеданин в друга религия се наказвало от турските закони със смърт. Една смъртна присъда, издадена в Цариград след Танзимата над един турчин, който се бе покръстил, възбуди голямо вълнение в Англия и английският посланик в Цариград направи пред Портата протести, споменавани в историята на Източния въпрос. Чудно е след това, че в Македония е ставало през миналия век покръстване на помаци. Затова говори Георги Трайчев в своята интересна книга за мияците.
В Галичник помаците, на брой 30 къщи, били малцинство сред компактната българска маса на селището. По едно време те били склонни да приемат християнството, но затова съществували няколко пречки. Преди всичко те се опасявали да не би и след това те да бъдат отритнати като потурнаци и потомството им да остане неоженено. Тогава местният първенец Томо кяя (кехая) заявил, че ше сгоди своята дъщеря за помашки син, щом те станат християни. Същото направил и първенецът Гюрчин от Лазаро поле. Сега трябвало пашата в Дебър да даде разрешение. С тази мисия се заел сам Томо кяя, който бил негов добър приятел, и успял: пашата харесвал хубавия Томов кон, подарен му по тоя случай, и дал съгласието си, но при условие, че ще се покръстят само галичките помаци. Оставало да се склонят дебърските турци. И тук обаче галичани намерили изход. По стар обичай видните дебърски бегове имали за кум българин. По това време на много бегове кумувал галичанинът Исиян Чапъров. Разчитайки на връзките му, българите избрали за кум на новопокръстените неговия син Митре; освен това Митре бил дете на четири години, та смятали, че беговете ще погледнат снизходително на цялата работа. Решено било също всички по-видни кяи на селото по време на кръщавката да отсъствуват. През една нощ всички галички помашки семейства се отправили заедно с малолетния си кум Митре към историческата църква на стария манастир „Св. Иван Бигор“, дето се извършило покръстването. Така известните дотогава помашки фамилии: Синаноаци, Кадриовци, Паковци и др., приели християнските имена: Яков, Тодор, Васил, Димитър и пр. След това започнали сватбените тържества. Това станало през лятото на 1843 година.
В българската войска имаше един офицер Паков, — който беше межлу детронаторите на княз Александър. По-късно той взе участие в Балканската война като полковник. За него казваха, че бил арнаутин. Вероятно той е бил от гореспоменатото покръстено помашко семейство Паковци (вж. Георги Трайчев, Книга за мияците, София, 1941 г., с. 44–46).
33
По-късно той бе осъден като член на Вътрешната организация, лежа няколко години в затвора, претърпя там големи мъки, заболя и малко след като го пуснаха, почина.
34
Тук живееха арнаути, чието число постоянно се увеличаваше, тъй като те слизаха постепенно от своите планини, за да се заселят в полето. Според статистиката на Кънчова в Ресен имало тогава триста души арнаути. Арнаути, смесени с българи, имаше в три български села: Горна Бела Църква, Долна Бела Църква и две-три къщи в Лахди. Имаше и две села с чисто мохамеданско население: това бяха Буково и Козяк. И двете села се намираха на проходите — Козяк по пътя за Битоля и Буково по пътя за Охрид. Тия две села бяха чисто разбойнически. Най-големите злодеи излизаха от Буково. През време на Балканската война, след бягството на турските войски към Албания, селото бе изгорено и жителите му част изклани, част покръстени.