Еднъж дойде при мене мой роднина и връстник от селата, сега живущ в София. Разменихме спомени от миналото и стана дума за тия тайнствени изчезвания. „Помниш ли Ристо Пецале“ — попита ме той. „Помня го добре, той идеше понякога у нас“ — отговорих аз. „Той беше, подхвана моят роднина, едър и як човек. Като ти хване ръката да се здрависа, сякаш я туряш в клещи. Носеха се мълви за него, но никой път нищо не се откри. Имаше един бег в Преспа, от който пищеха няколко села. Пецале бе решил да се справи с него. Взел един другар със себе си и двамата застанали на пътя, дето бегът трябвало да мине, връщайки се от Битоля. Привечер той се появил от един завой на кон и вървял, тананикайки си някаква песен. Пецале и другарят му се изпречили пред него, уж че ще го питат за нещо. Докато той да разбере, смъкнали го от коня, удушили го и го повлекли под един мост. Тук го изгорили с петрол и после дълбоко го заровили в земята.“ Когато се започна революционната агитация в селата, се узна, че такива отмъщения ставали на много места от заговорници, образували малки групи помежду си. Това били един вид комитети преди комитетите.
Едно голямо зло за селата бе десятъкът, или както го наричаха в Ресен, спахилъкът. Десятъкът бе десятък само по име. В действителност държавата вместо десет на стоте взимаше до дванадесет и после прибави към тая цифра и една четвърт. Бедата обаче не беще толкова в размера на данъка, колкото в начина на събирането му. Десятъкът се даваше на търг, както едно време октроатът и бачът в България. Спахиите (това старо име, неотговарящо вече на историческата действителност, се даваше по традиция на откупвачите) събираха данъка в натура; те отиваха по нивите, по лозята и пр. и пред тях или пред техни кора се оценяваше колко се е родило и какво има да се взима. Оценката беше произволна, без никакъв контрол отникъде. Собствениците, тъй ощетени, не можеха да се оплакват, нямаше кой да ги чуе, а и опасно беше да се протестира, тъй като откупувачите бяха обикновено турци или арнаути някои дошли от други околии — и можеха да отмъщават. Понякога спахиите закъсняваха да се явят. Снопите оставаха по нивите изложени на дъжд; гроздето, събрано, гниеше. Спахиите обаче не искаха да знаят. Никой не им пречеше да определят своето вземане, когато щат и както щат. Оплакванията пред властта от тия злоупотребления оставаха напразни. Самата власт имаше често дял в това грабителство. Злото от този начин на събиране на десятъка беше общо във всички християнски области на Европейска Турция, както бе общо, в по-голяма или по-малка степен, и разбойничеството. Посланиците в Цариград неведнъж са изтъквали пред Портата тия две злини на турското управление без някакъв резултат от техните постъпки. Известно е, че във всички проекти на великите сили за реформирането на Турция две точки неизменно са фигурирали: преобразуване на жандармерията, за да се тури край на разбойничеството, и заменянето на десятъка с поземлен данък.
За рушветчилъка, върлуващ в Турция по всичките стъпала на държавната йерархия (самият султан Азис е взимал подкуп от европейски финансови групи), няма нужда да говори, Той съществуваше в Ресен, както и другаде. Имаше за турските чиновници една смекчающе вината обстоятелство: рядко получаваха заплата и без рушвет оставаше да гладуват. Те не се срамуваха от това; смятаха го в реда на нещата.
Баща ми разправяше за един любопитен разговор, който имал с един „сандък емени“ (ковчежник) в Ресен. Той бил цариградски турчин, доста образован за своето време и за своя чин и с добро възпитание, на име Фаик ефенди.36 Признавал охотно, че взима рушвет, но се оправдавал по един оригинален начин. „Аз грабя — казал той, — но нито от държавата, нито от народа (не дъовлеттен, не милеттен), а от самите грабители. Когато един предприемач вземе едно държавно предприятие на висока цена, аз зная, че той го е взел с подкуп; когато някой търговец е получил ерзака37 на някоя войскова дружина, зная, че цените му са прекалени; затова, когато такива хора идват при мен, за да им плащам, аз взимам от тях своя дял. Правейки това, мисля, че върша едно дело, което аллаха няма да осъди, защото служа на неговото възмездие против тия мошеници!“ Рушветчилъкът, познат като порок на старото турско управление, не е останал — уви! — само едно изключително отличие на Турция. Особено след Първата европейска война той зарази и висококултурни народи, за които се мислеше, че имат имунитет срещу него.38
36
По-нататък ще има да разкажа как баща ми го ожени за дъщерята на свои близък приятел Абия, баща на героя на младотурската реаолюция Ниязи бей. Фаик ефенди остави много добри спомени в Ресен и Охрид, където после бе преместен. Балканската война го завари на служба в Дедеагач. Минавайки през тоя град, Андрей Ляпчев отишъл да го види. Фаик ефенди, вече твърде стар, починал малко след това от вълнението, което му причинили в първите дни на войната българските четници, влизайки в града и всявайки страхотия между турците.
38
В 1924 година чувах в Цариград как през време на английската окупация английски офицери от всякакъв ранг са взимали подкуп. За подкупничества на английски офицери през време на войната в тила на английската армия на Балканите се разказва много хумористично в един весел френски роман A Salonique sous l’oeil de Dieu. „Какво се чудите, казваше ми еднъж един духовит французин, подкупничеството е всемирно явление. То съществува не само на земята, а и на небето. На самия господ даваме подкуп. Доказателство: кандилниците и тамяна!“