За отношенията на турците спрямо българите, след като се основа Вътрешната организация и прояви с някои дела своето съществование, не зная много, тъй като през това време бях в Цариград и после в София или в чужбина. Разпитвах обаче баща си и майка си, когато те дойдоха в София.
Отначало турците не се вълнували. Някои даже осмивали четите, задето от гората пращали писма със заповеди и заплашвания. Ние имахме дълго време един ратай албанец на име Имер. Подигравайки се на тези писма, той казвал пред майка ми на своеобразния си български език: „Мо̀ре от Пелистер, пѝши-пѝши; мо̀ре от Галичѝца, пѝши-пѝши; мо̀ре от Петрѝно, пѝши-пѝши. Море со пѝши-пѝши не се земат зѐмйото бре!“ Когато обаче почнаха убийства и процеси, в които се разкри ширината на революционното дело, турците почнали да се ожесточават и това се виждало в отношенията им към българите. Имало от тяхна страна ръмжене. Поздравленията между българи и турци ставаха по-рано по един особен етикет: когато един българин срещнеше турчин, казваше му; „Много ти години, аго!“ Турчинът отговаряше „Да си жив!“ Ако поздравът идеше от някой млад човек, турчинът отговаряше „Да си жив, синко!“ Сега обаче му отговаряше „На сиджим, синко!“39
Възбуждението на мохамеданите пораснало, когато организацията почнала да посяга върху някои от тях, главно арнаути, известни по своето злодейство. Пътищата ставаха за тях опасни от четите, както по-рано те бяха опасни за българите от разбойниците. Турчин не е смеял да нощува в чуждо българско село. Съразмерно с това пораснала смелостта на българите в селата. Градинарите, живели в Цариград при други отношения между християни и турци, бяха се държали винаги много по-независимо, отколкото селяните, които не бяха излизали вън от селото си, като например тия от Прилепското поле. Сега те се държали почти дръзко. Турците, виждайки в това един вид предизвикателство, кипели вътрешно, но не смеели да предприемат нищо, понеже терорът на организацията ги плашел.
Илинденското въстание донесе за тях отдавна очаквания ден за разплата. Те били просто озверени. Арестувани били и пратени в затвора в Битоля всички български първенци от града, между които баща ми и по-старият ми брат. Един от братята на Андрей Ляпчев, Никола, бил бит тъй жестоко, че издъхнал. Селата, напуснати от селяните, били плячкосани, запалени. Начело на тия, които правили опустошенията, бил един измежду арнаутските големци. За тая своя дейност той бил награден с орден. След потушаването на въстанието дошъл в дюкяна на баща ми, за да се похвали. „Чорбаджи, казал той на баща ми, падишахът ме тури на голяма чест с височайша заповед (Ба̀ ирадѐи сениѐ).“ — „Да ни е жив царот — казал баща ми, — той си знае верните люде.“ Арнаутинът млъкнал след това, пушел с чибукчето си, като че ли част от величието на султана е паднало върху него, после подел, гледайки баща ми право в очите: „Чорбаджи, големи добрини напраеф на селата,“ „Големи, аго — отговорил баща ми. — Ти ними едно, на тебе господ сто!“ Нещо свирепо блеснало в погледа на арнаутина, но понеже иронията и проклятието на баща ми били изразени под форма на молитвено благопожелание, той скръцнал със зъби, но нищо не продумал.
Питах еднъж баща си дали турците знаеха, че аз пиша против Турция. „Знаеха“ — отговори той. „Не се ли сърдеха на тебе?“ — „Може да са се сърдели, но в отношенията им към мене не личеше. Аз от своя страна им казвах: «Пратих най-големия си син в български училища, оттам излезе верен поданик на султана; по-малкия пратих в турско училище в Цариград, какво са го учили там, не знам. Какво прави сега, и това не знам; аз го загубих.»“ Те слушали и мълчели.
Един турчин се оплакал на баща ми от мен, но това бе подир Балканската война. Той беше Риза ага, вторият син на страшния някога Мехмед ага, за когото по-горе говорих. Бил продал имота си в Ресен и се изселвал в Турция. Спрял в София, той дошъл да посети баща ми като стар познат. Баща ми го попитал как е в Ресен. „За християните — отговорил той — не знам. За нас, турците, едно ще кажа: по-рано куче не оставяхме да мине покрай джамията, сега свинете влизат в нея.“40 После осъдил грешките на турците и на българите, които заедно докарали сърби да царуват в Македония. За грешките на турците той се намирал извинение, „Ние бяхме прости (джахилъ) — казвал той, — ами твоят син, учен и ходил по Европата, не разбираше ли що ни чака едните и другите?“ С това той напомнювал за моята роля в революционното движение и в борбата против Турция. Баща ми му дал единствения отговор, който можеше да даде: „Писано било!“