Заедно с борбата против владиката се е водила и борба за самата църква. Българите са настоявали пред властта тя да бъде тям отстъпена. Както и в други градове, от едната и от другата страна били изтъквани аргументи. Българите казвали: „Ние сме я построили, с наши пари!“. Гъркоманите: „Гръцки владика и е осветил и всякога в нея се е служило на гръцки!“ Българите правели своите постъпки пред всички инстанции: в Битоля пред валията, в Цариград пред великия везир. Вред напразно. През лятото на 1876 година, малко време след Априлското въстание, Дервиш паша минал през Ресен начело на войска, която водил срешу Черна Гора. Българите, които не оставика ни една врата, без да тропат на нея, отишли и при него да го молят да им се върне църквата. Дервиш паша ни изслуша — казваше ми баща ми — и ни каза: „Ей, будала булгарлар! Ако българският народ искаше само църкви, султанът щеше от злато да му направи. Българският народ иска друго. Хайде вървете си.“ Дервиш паша е казал тия думи малко след като бе избухнало Априлското въстание.
Говоря за гъркомани, тъй като в Ресен не съществуваше никакъв грък. Но при 2400 българи имаше 570 власи, които се назоваваха гърци. Те бяха се заселили тук след разрушението на Моско поле.44 Имаше някои от тях от български произход, но повлашени. Такива бяха Белчовци, най-богатото семейство в Ресен и най-влиятелно между гъркоманите. Аз помня добре стария Белчо, глава на семейството, един пълен човек, внушителен, с тежка походка, тип на чорбаджия. Чух еднъж препирня между него и баща ми. „Какъв грък си ти? — му казваше баща ми. — Гърците са черни, а ти си рус! Самото ти име Белчо не е гръцко, а българско. Не те признавам даже за влах, защото си от Лазаро̀-поле, а там власи няма; там са мияци. Ти не си влах, мияк си“ — заключаваше баща ми. Белчо обаче, клатейки глава и вдигайки вежди, казваше „Не гледай откъде съм, а що съм.“
Власите в Ресен съставляваха икономическата сила на гърцизма; численост му даваха гърчеещите се българи или тъй наречените гъркомани. Гъркоманията — или гърколудието, както казва Раковски, превеждайки тази дума буквално от гръцки — е съществувала и в другите български земи, но не всякъде по същите причини. В Пловдив например тя е била един вид претенция за патрицианство и култура. В Ресен нямаше нищо подобно. Гъркоманите в Ресен не се мислеха в нищо по-горе от българите. Те не смееха даже да се казват гърци. Гърцизмът им се състоеше в това, че не искаха да минат под ведомството на Екзархията, а държеха да бъдат под това на гръцката патриаршия. Когато през времето на Черковния въпрос някои от българските водители в Цариград приемаха да се направят отстъки на гърците досежно епархиите в Македония, за да се дойде до разбирателство с тях, страхът им бе, че ако с неотстъпчивост се дойде до разрив с патриаршията, тя ще обяви българите за схизматици и че схизмата ще уплаши българското население в Македония. В действителност тоя страх беше безосновен. Дядо Методий Кусевич ми разправяше, че македонските българи в Цариград — градинари, хлебари, млекари, цветари и пр., — като се научили, че схизмата е обявена, от радост, че нито педя земя от Македония не е била отстъпена на гръцката патриаршия, дошли с гайди и играли хоро в двора на българската църква във Фенер. Аз не чух в Ресен някой гъркоман да каже на българите: „Ние не идем с вас, защото сте схизматици.“ Техните съображения бяха чисто сантиментални. Главното им обяснение беше, че не искат да се откажат от своя свещеник, който от своя страна не искаше да се откаже от гръцкия владика. Свещеникът казваше за владиката „Той ме е ръкоположил.“ За самия свещеник гъркоманите казваха едни — „Той ме е венчал“, други — „Той ми е кръстил децата.“
44
Подир завоюването на Балканския полуостров от турците на източните части на Албания, близо до македонските предели, през шестнадесети и седемнадесети век са цъфтели важни влашки търговски градове. През осемнадесети век се издигнал над всички тях Мосхо поле. Той е бил прочут не само със своето богатство, но и със своите училища. Тия градове са били ограбвани от албанците и най-сетне разрушени. Мосхо поле бил разорен през 1788 година от Али паша Янински. Неговите жители — той е броил около 60 000 души — се пръснали главно по Македония. Някои са се изселили в чужбина. От тях е известното семейство Думба във Виена, което стигнало там до високо положение и добило от императора дворянска титла. Към тоя род принадлежи барон Думба, който бе австрийски посланик във Вашингтон, когато се обяви Първата европейска война.
Власите в Македония съставляваха по численост и по богатство главната сила на гърцизма. Макар един опит за тяхното национално пробуждане да бе направен от страна на Румъния оше от 1855 година, веднага след съединението на Влашко и Молдова, той оставаше без никакъв отзвук. Едва в 1861 година, когато почна българското движение, у тях се забелязаха някои признаци на национално чувство. След Берлинския конгрес румънската пропаганда в Македония стана с по-обширен обхват и по-дейна. Начело на това влашко пробуждане в Македония се постави един свещеник на име Апостол Маргарити. Със средства на румънското правителство той основа в Битоля влашка гимназия. Подкрепена от френските католически мисии, които виждаха в нея средство за пробив в гръцката църква, насърчавана от Австрия, добре гледана от турското правителство, румънската пропаганда има някои сполуки. В Македония се основаха с време до четиринадесет влашки училища, между които още една гимназия, освен битолската. В борбата с гърцизма пробудените власи се присъединиха към българите. В Охрид те се черкуваха в българската църква и признаваха Екзархията. Букурещкото правителство обаче искаше от Портата официално признание на влашката народност в Турция, както това бе станало с българите. То се доби едва в 1905 година.
Българите в Македония виждаха в национално осъзнатите власи свои съюзници и се радваха на техните успехи, които постепенно омаломощаваха гърцизма. Ние не си давахме сметка, че румънското правителство имало намерение да иска териториална компенсация от България в деня, когато България би присъединила Македония. Това разбрахме едва в 1913 година, когато Румъния предяви своите претенции върху Южна Добруджа.