Борбата в Ресен между българите и тия, които се гърчееха, имаше от начало за предмет църквата. Когато тя остана окончателно гръцка, българите видяха, че трябва да мислят вече за съграждането на нова за тях. Междувременно ние се черкувахме в училището, което служеше за параклис. В неделя и през празничните дни училищните чинове се събираха на една страна, за да се остави място за богомолците. В гръцката църква имахме достъп само до тремовете. Тук се опяваха мъртъвците.
Църквата загубена, борбата продължаваше за разширение ведомството на Екзархията. В града трябваше да се спечелят за нея нови семейства, в околията — нови села. Това бе един непрекъснат пристъп, както на война, когато трябва да се превзимат една след друга нови укрепени позиции.45
Селото Крушйе, разположено по пътя между Ресен и Охрид, остана за дълго време под патриаршията. Това се дължеше на неговия мухтарин Тале, един инат старец, който отказваше да тури печата под едно заявление на селото до турските власти, че желае да мине под Екзархията. Привличането на това село беше отдавна една от грижите на ресенската община. Когато Тале идеше в Ресен, увещаваха го по всякакъв начин, но той оставаше непоколебим. Най-после общината, за да го поласкае, прати при него двама делегати със специална мисия. Изборът падна върху Коте Павлев Мильовски, вуйча на майка ми, и Раде Корунчев, който водеше сестра на баща ми (Доля). Те двамата бяха познати шегобийци. Един съботен ден, вечерта, те стигнали в Крушйе46 на гости при него. Той ги посрещнал любезно, нагостил ги, обаче за причините на идването им не отавало дума. Подир кафето Коте Павлев казал на домовладиката „Сега питай ни защо сме дошли.“ „Аз няма да питам, вие ще ми кажете“ — отвърнал Тале. Най-после Коте пристъва към мисията, за която той и Раде47 бяха пратени, и задава на Тале тия въпроси: „Татко ти българин ли беше?“ „Българин.“ — „Майка ти?“ — „И тя българка.“ — „Ти?“ — „И аз българин.“ — „Тогава защо не идеш при нас, както другите българи, под Екзархията?“ — „Не мога да се деля от владиката“. — „Защо да не можеш? Той какво ти е: тетин или вуйчо?“ — „Нищо не ми е, отговорил Тале, но много ме има на чест. Когато иде в селото, казва ми «Йѐронда!»“48. При тия думи Коте изразява на лицето си едно негодувание, което другарят му споделя със същата мимика. Сетне, обръщайки се към Тале: „Йѐронда! А бре, знаеш що е йѐронда? Йѐронда е ма̀туф49, бре!“ Тогава честолюбивият старец, уязвен в дъното на душата еи, извикал; „Ах, пъ̀рчот ньеден! Да му… на бра̀дата! Жено марѝ, дай ми му̀рот!“50
Привличането на гъркоманите в града беше много мъчно и вървеше бавно. Едни чакаха да умре свещеникът им, заради когото не искаха да се откажат от патриаршията. Други — от амбиция да не се отрекат от онова, което еднъж са казали. Играло е роля тук несъмнено и едно чувство на консерватизъм. Две обстоятелства обаче ще дойдат да помогнат, за да бъдат и те с време спечелени: голямата репутация на българското училище, в което те почнаха да изпращат своите деца, и после Революционната организация.
Баща ми имаше между гъркоманите двама близки приятели. Единият беще Мице Кочовски, бояджия на къдели вълна и пр. Другият — Лямбе Цветков, който имаше дюкян за манифактура. И двамата бяха чисти българи. Една част от семейството на Мине Кочовски се беше преместила на времето в Охрид; от него произлизаше генерал Климент Бояджиев, командуващият четвърта дивизия през време на Балканската война, тоя, който в сражението при Бунар хисар — Люле-Бургас проби турския център. Лямбе Цветков, освен че беше българин по рождение, четеше български, познаваше доста добре българския литературен език, обичаше да чете български книги и беше абонат на „Зорница“. Баща ми след дълги и напразни опитвания да ги привлече към Екзархията беше престанал вече да ги увещава и само сегиз-тогиз ги закачаше. Когато обаче децата им дойдоха до училищна възраст, те не ги пратиха в гръцкото училище, където най-много можеха да научат азбуката и няколко думи, скоро забравени, а в българското, сѐ по-добре уредено и в което учениците правеха бързи успехи. Един син на Лямбе Цветков и един син на Мице Кочовски влезнаха след това в Революционната организация като жарки българи. Първият падна убит като четник, вторият — в Илинденското въстание.
45
През време на гръцко-българската разпра турците в Ресен, както и вред в Македония, са съчувствували на българите. Там, дето властта е пречила на българите, то е било, защото някой турски чиновник е бил подкупен от гърците. Трябва да забележа, че съчувствено се отнасяли към българите и други два народа: евреите и циганите. При едно население от 4450 души според една статистика от 1900 година в Ресен имало 350 цигани. Ние ги наричахме гюпци, а понякога егюпци. Ако се вземе пред вид, че Египет се е наричал а старо време на гръцки Егюпт, би могло да се помисли, че те са дошли оттам. Но от разните имена, които им се дават, вадят се множество предположения досежно техния произход. Турците ги наричат официално „къптй“, което би значело, че потеклото им е от коптите; те ги наричат още, но вече с някаква презрителна смисъл, „чингене“, което е дало повод на някои доморасли етимолози с много фантазия да смятат, че те идели от Китай, който на турски се казва Чин или Чин-Мачин.
Циганите в Ресен говорят албански, което показва, че са дошли от Арнаутлука. Те са отседнали и повечето са ковачи и изобщо работят желязо. Макар и мохамедани, те почитат и някои християнски празници и отиват по разните църковни събори. В 1941 година ги видях на празника на манастира в Янковец. Между циганите имаше и някои замоможни. Недалеч от нас живееше семейството Зизовци. На Великден ние им пращахме червени яйца; на Гергьовден получавахме от тях една кълка от печено агне. Това хвърляше майка ми в голямо затруднение. Ние децата не искахме да ядем месо, пратено от цигани. Майка ми казваше, че е срамота и грехота да го хвърляме на кучетата.
46
Крушйе беше чисто българско село, което даде по-сетне решителни борци на Революционната организация. Между тях особено се прочу войводата Кръстьо Трайчев.
47
За шегите на тетин ми Раде се разправяха много истории. Ще разкажа най-любопитната от тях.
На първия ден на Великден в 1914 година богомолците, излизайки от църква, го срещнали облечен в най-вехтите дрехи и с мотика на рамо, упътен към полето. Кога е било Раде да отива на полска работа, и то на такъв голям ден! Учудени, те го питат: „Хаирола̀, Раде (на добър час), накъде си тръгнал така?“ — „Ода на̀ нива.“ — „За̀що бре, Раде?“ — „Ке са̀дам мѐтли — отговорил той и сочейки на един сръбски чиновник, който идел отсреща, прибавил: — За да ги изметиме о̀вие л…!“ В 1915 година, когато България обяви война на Сърбия, Раде бил мобилизиран. „Зедоа ме нѐкрут!“ (вместо рекрут, както казват сърбите, посърбявайки френската дума рекрю — recrue). Сърбите го турили да пази някакъв мост между Ресен и Охрид. По тоя път отстъпвали сръбските войски на малки групи в безпорядък. Когато някои се спирали да го питат: „Къде е пътят за Охрид?“, той през Съпотско ги отпращал към Битоля, откъдето настъпвала българската войска.
Случвало ми се е като дете да го слушам как се шегува със селянките, които идеха да пазаруват в дюкяна. Една му казваше: „Защо бре, Раде, ми даде такава лоша басма, еднъж я изпраф, и избеле!“ — „Не ти е лоша басмата, н̀есто отговорил той, — ама лош ти е сапунот“, хвърляйки селянката в дълбоко недоумение.