Майка ми казваше „Клетвата се хвана, господ послуша, защото знаеше, че дядо ти е праведен човек.“ Такъв беше наистина той и неговата правдина беше без оглед, ни предел. Тя не щадеше ни чужди, ни свои. Еднъж той бил в дюкяна на баща ми, търговец на манифактура и на бакалия. Тоя ден случайно продавал на някои селяни жито от нашите ниви. Баща ми искал пазарната цена, но тъкмо нея дядо ми намирал несправедлива. Той го слушал как се пазари, мръщел се и най-сетне отсякъл „Не чинит толку. Ке смалиш!“ Баща ми го послушал, но вечерта, у дома, изказал огорчението си от неговата намеса: „Не трябваше да ме срамиш така пред людето.“ Дядо ми отвърнал спокойно: „Не те срамя, а те уча да вървиш по божия път.“ Оттогава той не стъпил в бащиния ми дюкян.
Освен през зимата, дядо ми прекарваше цялото си време в градината. Градинарството бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше й: „Хайде сега да те видя.“
Ние бяхме трима братя, но никой от нас не бе свързан с дядо ни с такава обич, както аз. Имаше между мене и него някакви тайнствени нишки. Докато да почна да ходя на училище, ние бяхме цял ден неразделни.
Когато се пренасям най-далече в моите детски спомени, виждам се как малко човече, припкам подир неговите стъпки, щом той се запътваше към градината. Тая градина, с обикновени размери, но която във въображението ми се чертаеше като грамадна, беще първата ми вселена. Тук природата се разкриваше всеки ден пред мен със своя разноцветен живот и със своите чудеса. Дядо ми работеше и приказваше. Той ми разправяше за всичко, което бе пред очите ми. За разкопаната земя — колко нейният дъх е приятен; за мравките — колко са работни; за овощните дървета — как по цвета им се познава колко плод ще дадат. За какво ли не? За птиците, които идеха да правят пакост, за пеперудите, за осите… Всичко ми се обясняваше, каквото виждах в градината, само, за жалост, едно не се опита да направи: да ме научи на градинарство. Неговите амбиции за мене бяха други. Той ми казваше „Ти ке бидиш абукат!“5 Може би защото през онова време, когато съдружниците му го ограбиха, някой бе му казал: „Да беше взел някой адвокат!“, може би по друго нещо чувано, той смяташе адвокатството — така после разбрах — като някакво обществено чародейство за оправяне на човешките несправедливости и го поставяше на върха на всички други занятия.
Дядо ми, който ме учеше в градината на природознание, беще и първият мой учител по история. Роден в самото начало на миналия век, той бе съвременник на много големи събития в Турция и ги знаеше ако не в истинския им вид, то поне по ходещите сред народа мълви. За тях, разпитван от мене с жадност, той не се уморяваше да ми разказва. Унищожението на еничарите той бе го видял с очите си в Цариград. Те били гонени като диви зверове, измъквани из скривалищата им, избивани, клани: „Страшно беше — разказваше той. — Като кога земята се тресе!“ Повдигането на някои феодали против султан Махмуд бе му оставило съшо жив спомен. Той ми разказваше за Али паша Янински, за неговата участ.
Чудно нещо, тоя кръвожаден тиран, чиято биография — има я на няколко чужди езика — човек не може да чете, без да тръпне от ужас пред нечуваните му жестокости, не остави след себе си проклятията, които заслужава неговото име. Напротив, всички народи наоколо са го възпявали. Фактът, че той бе въстанал против властта на султана, трагичният му край, докаран чрез измама, всичко това вероятно бе поразило въображението на съвременниците. Трогателният образ на неговата любима жена — християнка, останала докрай нему вярна — хвърляше също един лъч върху мрачната му легенда. За нея се пееше една песен в Ресен, но под името Фросина. Неведнъж съм чувал по гощавки и сватби да се извиват гласове: