Учителите ни съставляваха отличен отбор. Ахил Минджов ни преподаваше естествена история, физика и химия. Уроците му много ни увличаха. Той беше хубав човек, елегантно облечен. Неговите бели жилетки, пъстрите му вратовръзки ни правеха особено впечатление. Макар да бе много въздържан и да се носеше малко отвисоко, ние го обичахме. Не съм чувал да е бил замесен в революционното движение, но като толкова други и той след Илинденското въстание дойде в България и учителствува между другото в Дупница. Научих се преди двадесет години, че лежал болен в Александровската болница. Казах на един другар от Битоля, че ще отида да го видя. „Недей — ми отговори той. — Не обича посетители. Не желае да го видят познатите му легнал в леглото, изменен от болестта и в болнични дрехи.“ Минджов почина скоро след това от рак.
Учител по геометрия и алгебра ни беше Антон Кецкаров. Не знам защо, ние имахме впечатлението, че той не е много силен по математика. Но бяхме привързани към него, защото от цялото му същество идеше лъх на сърдечност и доброта. Макар тъй мек на вид, неговото участие в Илинденското въстание го показа способен за енергия и смелост. Той имаше двама синове. Единият, генерал от запаса в българската армия и преподавател във Военната академия; другият, познат скулптор, работи в Париж. Заварен от събитията в Охрид, Антон Кецкаров почина там преди шест-седем години. Бях на панихидата му тук, в София. Един неизвестен на мене човек говори. Той каза, че покойникът издъхнал щастлив, тъй като видял Македония свободна и така както той бил мечтал да я види. Излизаше от тия думи, че Антон Кецкаров се бе борил през своя живот за една Македония, откъсната от българщината, с едно антибългарско правителство и включена в една държава със столица Белград. Аз слушах със скръб и срам. Казвах си: „Ако имаше задгробен живот, и ако нашият любим учител, който ни възпитаваше във верност към българското име, можеше да чуе от небесните селения какво се говореше за него при молитви в църква за мир на неговата душа, колко той би страдал от това поругание на най-светлите му чувства, от това светотатство над паметта му!“
Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той бе несъмнено между всички свои колеги най-силната личност. За него ще има да говоря много по-нататък, тъй като името му се свързва с дейността и големите разпри на Вътрешната организация. В тия разпри той падна жертва. Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. От тях ние добихме една идея за пределите на българското отечество. Той изтъкваше пред нас, и в тия моменти като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост. В 1916 година го видях в Битоля. Той се радваше, както всички нас, които вярвахме тогава, че България е обединена. Гьорче Петров беше председател на Постоянната комисия в Битолския окръг, пост, несъмнено важен, но който не отговаряше нито на неговата амбиция — и ще добавя, — нито на неговите способности.
Дудев бе нашият учител по старобългарски език и по история. Той беше свенлив човек, който ни преподаваше с наведени очи. Старобългарски език ни учеше да четем с носовките заедно: „Прежде убо словене не имехон къниг, но…, читамон и гадахон“ и пр. Това ни чудеше и забавляваше. Аз много добре учех старобългарската граматика. Тя ми помогна по-късно да чета свободно руски книги, без да съм учил руски език. Старобългарският език силно ме привличаше. Намирах у него звучност и ритъм, които просто ме пленяваха. Когато четях „И ти, Витлееме, земля Юдова“115, по цялото ми същество минаваше като че ли някаква тръпка. Ако някои намират в моето писателство известни качества на стил, несъмнено е, че това се дължи в голяма степен на влиянието на френската литература. И досега, когато има да напиша нещо изискано, най-напред го съчинявам на френски. Обаче разказванията на майка ми и старобългарският език са първите ми уроци по словесно изкуство.