Французи! Тая дума остана в паметта ми и породи желание да науча езика им.
Имаше между книгите, които брат ми Владимир бе донесъл от битолската прогимназия, една с наслов „Способ за изучаване на френския език“. Аз се нахвърлих върху нея, прелиствах я, впивах се върху нейните страници и страшно се мъчех, че нищо не разбирам. Колко годишен съм бил тогава, не мога да кажа. Но помня добре, че когато майка ми на колене на пода капладисваше юрган, аз, влачейки се тоже на колене с книгата в ръце, й казвах: „Майко, научи ме френски!“
В битолската прогимназия учителят ни по френски, Гъорче Петров, беше лош, но учебникът — методата на Ploetz — беше отличен. Изучих го много добре и на свършване четвърти клас имах здрава основа. За произношението, на което Гъорче Петров ни учеше, няма да говоря, тъй като вече споменах, че той и българския език произнасяше по прилепски.
Средствата за издържането на пансиона бяха много ограничени, но условията на живота ни бяха задоволителни. За учениците, които идеха от селата, те бяха даже прекрасни. Носехме униформа, добре ушита, от здраво сукно, с червени ширити и жълти копчета. Храната ни беше достатъчна, но бидейки слаб, обстановката беше за мен доста сурова. Прането се простираше в двора на въжета. Зимно време понякога замръзнало, търсехме го под снега, паднал върху него, после се събирахме около печката в спалнята, за да го сушим.
Когато се върнах в Ресен за коледната ваканция, легнах болен. В града по-рано бе имало един лекар, грък от Атина, на име Ангелопулос, когото чорбаджиите бяха довели не знам откъде със задължение всеки един от тях да му плаща на годината известна сума. Ангелопулос — аз го помня добре — беше благ и благороден човек, обичаше българите. Децата му се научиха български, като че ли бяха побългарени. Той сам бе уважаван от всички. Но намери по-добри условия в Охрид, дето се пресели. Когато баща ми видял, че болестта ми е опасна, прати слугата Имер да го доведе. Ангелопулос констатира, че кризата била минала, но намерил, че съм бил много отпаднал. „Трябва да направя нещо, за да го извадя от тази апатия — казал той. — Трябва да му се раздвижи кръвта.“ — „Това е лесно, отговорил баща ми. Кажи му, че Кирил и Методий бяха гърци.“ Действително Ангелопулос, като дошел да ме види втори път, казал ми със своя гръцки акцент: „Знаес оти Кирил и Методий беха гърци?“ При тия думи аз съм дигнал главата си и съм бил извикал: „Не е верно, българи, българи!“ Тогава Ангелопулос заявил на баща ми „Видех червенина по лицето му и очите му блеснаха. Сега ще е всичко добре.“
Заедно с мен заболяла и по-малката ми сестра, Олга. Тя починала, преди да пристигне Ангелопулос. В това време аз съм бил почти в безсъзнание. Пренесли ме у тетка ми Доля и оттам ме върнали у дома след погребението на сестричката ми. Докато дойда съвсем на себе си, не знаех за нейната смърт. Криеха това от мене. Каква трагедия е било за родителите ми — една дъщеря умряла, син на умиране, — всеки ще разбере! Олга беше много красива, с големи сини очи, руса коса, лице като цвете и много весела и умна. Баща ми казваше сетне: „Тя и от тебе по-добре се учеше. Беше още по-даровита.“117 Олга имаше голяма обич към мен. Сутрин, преди да се събудя, прегръщаше ме и туряше главата си до моята. Нейната смърт щеше да бъде за мен едно тежко страдание. Но при болестта ми по-лесно я понесох. Казват, че болните, когато оздравяват, имат нещо в себе си, което отблъсква скръбта. От какво бях боледувал, не зная.
Много големи лекари са ме гледали в чужбина и никой не бе забелязал, че имам в гърдите си следа от някакво боледуване. Само д-р Фъртунов каза: „Трябва да сте боледували като дете. Имате на лявата страна хилуси.“ Както и да е, аз бързо се възстанових. Вече коледната ваканция се свършваше. Учениците от Охрид, от Струга, от Ресен се връщаха в Битоля. Исках да се върна и аз, но родителите ми не ме пускаха. Беше голяма борба. Бил съм толкова възбуден, разправяше ми после майка ми, че съм казал „Ако не ме пуснете, ще се хвърля в бунара!“
Времето беше много студено, духаше вятър и по пътя за Битоля бе паднал дебел сняг. Качиха ме на кон, обут в чизми, облечен в кожух, цялата ми глава завита в шалове; бях обвит отвсякъде като мумия. Ратаят ни Юмер водеше коня. Така стигнахме до Битоля сред почивка на хана в Гявато. Като се завърнах в Битоля, лекарят на пансиона, румънски евреин, д-р Миклеско, постави на гърдите и на гърба ми една мушама, която носих известно време.
117
Ние бяхме трима братя, Владимир, аз, по-малкият ми брат Христо, и пет сестри: Славка, Олга, две близначета, които умрели скоро след раждането ми, Елена и Цветана и подир тях Зора. Всичките ми сестри починаха на разни възрасти, най-възрастната на осемнадесет години.