Учебната година мина. За подготовляването на изпитите учителите ни дадоха отпуск една седмица. Всеки си избираше някой другар, за да повтаря с него. Аз избрах Георги п. Христов от близкото село Кръстофор. Бяха чудесни летни дни. Ние ходихме с учебниците си на полето, за пълно спокойствие. Там ни връхлетя една беда, от която едвам се спасихме. Еднъж, докато усетим, че се е заоблачило, почна да капе и ние отидохме да се скрием под моста на една близка река, почти пресъхнала. Заваля силен двжд и ние стояхме там, чакайки да спре. Но ето, че внезапно по коритото на реката се спусна голям порой, който нахлу под моста с буйна сила, надигайки водите си високо. Да не бяхме успели да излезем навреме, щяхме да бъдем удавени, както става при наводнения.
С риск да прекъсна прекомерно разказа си, трябва да говоря за тоя свой другар.
След Битоля той свърши педагогическите класове в Солунската гимназия и стана учител. Във Вътрешната организания бе постъпил още като ученик, въведен в нея от Даме Груев. Участник в Илинденското въстание, той остана в Македония след неговото потушаване, подкрепяйки духовете при настъпилите бедствия и будейки у тях нови надежди. Георги п. Христов живее сега в София и понякога се срещаме и приказваме за миналото. Става често дума между нас за големите водители на революционното движение и сме съгласни и двамата, че Даме Груев бе тоя, който със своето сладкодумство, със своите похвати в агитацията и с познаването на народната психология най-много се е доближавал до образа на Васил Левски. Идеализъм, решителност, себеотрицание, това бяха качества общи във Вътрешната организация през нейния светъл, героически период. Към тия качества се прибавяше у Георги п. Христов и едно друго, по-рядко. Да се каже за един революционер, че бил мъдър, звучи доста необикновено. Но Георги и. Христов притежава именно мъдрост. Това му е давало особено място на почит между неговите съидейници. Последния път, когато се видях с него, стана дума за положението в Македония след Илинденското въстание. Селата разорени, страната пълна с турска войска, хората стреснати, у някои разкаяние, ропот; между големите водители, останали в Македония, избухнало несъгласие досежно уредбата на организацията; Гьорче Петров искал децентрализация. „Ако властта е съсредоточена в едно тяло — казвал той, — ако то бъде заловено, унищожено, всичко пада в разстройство; при окръжни комитети, действуващи самостоятелно, ако единият от тях пострада, другите ще останат. Организацията ще продължава.“ Гьорче Петров бил подкрепен и от Пере Тошев. Даме Груев поддържал, че едно централно ръководство е необходимо; без него нямало да има нито трайност в направлението, нито единство в действията. Различието в характерите правело още по-остро противоречието в идеите. Това беше беда, на която трябваше да се тури край.
Станал тогава конгрес в Прилеп. Били там и тримата. „Аз им заявих — разказва Георги п. Христов, — почитаме ви, вие сте ни водили, но искаме от вас да дойдете до съгласие. Вашите различия могат да докарат раздор, опасен за организацията сега, когато тя е подвергната на най-големи изпитания.“ Гьорче Петров след това се завърна в България и Даме остана до смъртта си безспорен ръководител.
Георги п. Христов ми разправи и друго обстоятелство, в което личи неговият голям такт и разбирането му на човешката душа.
В Лерин имало един гъркоманин шпионин, който със своите предателства правел големи пакости, особено след въстанието. Трябвало да се тури край на това зло, но човекът се пазел много. Нямало как. Един щастлив случай най-сетне помогнал. Той се оженил за гръцката учителка в едно село и там отишъл да прекара коледните празници. „Четата ми и аз се криехме тогава в едно блато, разказваше моят стар другар. Щом се научих, реших, че сега е моментът да се справя с него. Тръгнахме веднага. Единият край на селото беше зает от турска войска; къщата, дето се намираше предателят, беше на другия. Пратих шестима четници да нахълтат безшумно и да го доведат. Доведоха го; заедно с него тръгнали жена му и гръцкият поп. Предателят трепереше като лист. Напомних му всички предателства, казах му: «Сега си в ръцете ни, дойде часът за твоето наказание!» Той стоеше ням. Жена му беше умна и куражлия. Тя каза, че не е знаела, че той е лош човек. «Ако би знаела, каза тя, не бих се почернила да го взема. Аз виждам, че вие сте добри хора, работите за свободата на отечеството. Давам ви дума, че той ще върви с вас.» Мъжът даде същите обещания, кле се. Аз му простих и ги пуснах да си вървят. Четниците бяха разочаровани от тази развязка; душите им жадуваха за отмъщение. Но прошката се оказа разумна мярка. У шпионина настъпи пълна промяна: от Савел стана Павел. Той не само се отказа от предателското си минало, но и стана наш агитатор. Гъркоманите го намразиха, взеха да го преследват, заплашваха го със смърт. За да се спаси, той избяга в Америка; там продължи агитацията си между емигрантите.“