Аз знаех тогава за Солунската гимназия едно: че се славеше със своите учители. Радостта ми, че ще постъпя в нея, беше голяма и бях нетърпелив да тръгна. Но дойде за мене друго предопределение.
Тук трябва да дам някои предварителни обяснения.
Баща ми имаше един приятел охридчанин, Никола Пасков, учител, човек с недовършено образование, но с жива интелигентност. Когато се връщаше отнякъде, на път за Охрид, той спираше в Ресен и често е пренощувал у нас. Те водеха дълги разговори с баща ми, все около народните работи, българщината. Аз седях до тях, слушах и понякога задавах въпроси. Никола Пасков отиваше често в Цариград, беше много добре гледан в Екзархията. Екзарх Йосиф особено го ценеше заради умението и енергията, която той бе показал навсякъде, където бе пратен като главен учител. В разговорите си с екзархийските чиновници; като чул от тях, че има проект да се вземат от прогимназиите в Македония способни момчета, за да се поставят в някои чужди училища с оглед на предназначената им дейност за в бъдеще, сетил се за мен и ме препоръчал.
Тук се намесило и друго едно лице.
В София към края на миналия век можеше да се види по „Цар Освободител“ (тогава София бе малка и по „Цар Освободител“ нямаще гъмжило) един изящно облечен възрастен човек с много фини черти на лицето, за когото според една легенда Фердинанд бил казал, че прилича на вуйчо му дюк д’Омал. Това беше Ламбри Попов, лектор по немски език във Висшето училище (така се наричаше тогава Софийският университет) и преводач в стихове на Гъотевата поема „Херман и Доротея“. Директор на битолската прогимназия, когато брат ми Владимир бе там ученик, познавал баща ми. Чувайки от Паскова похвали за мен, дал мнение да бъда пратен да се уча в Педагогиума във Виена. Там той бе следвал и мислеше, че няма по-добро училище за някого, който ще има да служи в българската просвета в Македония. Аз още тръпна при мисълта, какво би станало с мен, ако да беше било възприето неговото мнение. Педагогията беше тогава наистина за мене нещо чуждо. Тя щеше сигурно да ме изсуши. Между туй Екзарх Йосиф хранел друга идея. Той решил, че способните момчета от прогимназиите, за които бе ставало дума, трябва да се поставят в Отоманския императорски лицей в Цариград, тъй нареченото „Мектеб-и-Султание“. Пратиха се трима души от скопската прогимназия, двама от битолската; единият от Битоля беше Владимир Робев, от познатото семейство Робеви, другият — бях аз. Изборът станал по препоръка на учителите ни.
Аз нищо не знаех. Лятото минаваше в Ресен при обичайното напрежение на учителите. Те, като всяка година по това време, обикаляха около пощата през неделните дни, когато пристигаше куриерът, чакайки своите назначения от Екзархията. Назначенията се бавеха. Между туй пристигна едно писмо за мен, с което от Екзархията ми се съобщаваше, че ми е дадена стипендия за лицея. В писмото ми се съобщаваше също кога трябва да се намеря в Цариград. Това известие ми донесе и радост, и смущение. Баща ми беше тогава в Цариград, но нищо не ми пишеше. Ние се питахме какво е това училище. Брат ми Владимир не знаеше нищо за него, нито някой в Ресен бе го чувал. В тази пълна неизвестност аз трябваше да тръгвам. Майка ми беше неспокойна и после ми разказваше, че си поплакала преди раздялата. Но тя не показа пред мене никаква слабост. Напротив, насърчи ме. Каза ми: „Щом като екзархът те праща там, то е за твоето добро.“ Целувайки ме, преди да мине прага на къщата, даде ми благословията си: „Да си ми здрав, да се учиш и да се прочуеш!“ И тя, като баща ми, имаше големи амбиции за мен.
В Битоля родителите на Владимир Робев бяха по-осведомени. Те знаеха, че лицеят е турско училище, но не с турски преподаватели. Мисълта, че ще имам учители французи, така ме зарадва, че чувствувах нещо като че ли ме дига над земята и че летя. Казах вече по-горе за моята страст към френския език още от най-ранни години.
Линията Битоля — Солун не беше довършена. Трябваше да вземем пътя Прилеп — Градско и оттам по железницата за Солун. С нас тръгна и Робевият брат Петро, ученик в Солунската гимназия. В Прилеп те двамата отседнаха при сестра им, женена у хаджи Илиеви, едно от първите прилепски семейства. Хаджи Илиеви не помислиха да поканят и мен. Те ме оставиха, тринадесетгодишен, да пренощувам в един хан между непознати хора. Това тяхно пренебрежение, което аз в своята голяма впечатлителност почувствувах като нещо жестоко и обидно, дълбоко ме огорчи. И в Ресен аз не обичах чорбаджиите, защото се ядяха помежду си. Поведението на хаджи Илиеви засили още повече в мене недоброто чувство към чорбаджийската класа.