В Солун Робевите отседнаха при друга една сестра, женена за д-р Христович, лекар на българската гимназия. Аз слязох в хотела на един ресенец — влах, Ламбо Жала. Той ме посрещна много сърдечно, настани ме сам в една стая и взе всичката грижа за моето пътуване до Цариград по море. Аз пръв път виждах така голям град и море, но тъй бях погълнат в своите мисли, толкова бях трескав да видя по-скоро какво е това училище, където имаше да постъпя, че нищо не забелязвах.
От Солун тръгнахме за Цариград с параход. Билетите, които бяха взели за Робеви и за мен, бяха за кувертата. Тя беше препълнена вече с пътници и ние намерихме места на един от краищата й. От пътуването са ми останали малко спомени, тъй като бях много залисан. Пътниците на кувертата представляваха пъстър свят, но който не вдигаше много шум, или пък шумът не се чуваше поради движението на парахода. На обед и на вечеря кувертата121 се обръщаше в трапезария над окритото море. Ставаха големи опустошения на пъпеши и дини. Пред пристанището на Света гора видяхме високи бели манастири сред зелена гора. Слязохме в Кавала и влязохме в едно кафене, където един негър свиреше на тамбура. През цялото ни пътуване времето беше хубаво, морето следваше своя ритъм на малки вълни и параходът се клатеше. Морската болест, от която тъй много съм страдал, когато съм минавал океана от Европа за Ню Йорк, не ме хвана. Когато обаче параходът се наклоняваше на една страна и от края, дето се намирахме с другаря ми, навеждах глава надолу и виждах как се надигат водите, обземаше ме, особено нощем, някакъв мистичен страх от безбрежната глухо шумяща стихия, над която се носехме.
Чел съм описания от чужди пътешественици за фееричната хубост на турската столица, когато изгряващото слънце я облива със своите зари. Но сега нищо не забелязах от това. Мисълта и вниманието ми бяха другаде. Когато параходът спря, сонм лодкари го заобиколиха с крясъци на разни езици. Бях телеграфирал на баща си за моето пристигане и бях сигурен, че ще дойде да ме посрещне. Но напразно се вглеждах в лодките — никъде не го виждах. Сам, какво ще правя в тоя непознат град? Тогава за пръв път ме обзе смущение.
В парахода се качиха посрещачи, между които чух да се говори на ресенски диалект. И веднага се отправих към тях. Като разбраха кой съм, един от тях ми каза: „Баща ти завчера замина. Ние го изпратихме.“ Нашите параходи значи, са се разминали по Егейското море. Ресенчани ме заведоха в едно кафене на „Балък пазар“, държано от наш съгражданин. Той ми разправи, че баща ми телеграфирал в Солун да не тръгвам, защото се говорело, че в Цариград имало холера. Да бях получил неговата телеграма, щях да остана в Солун и вероятно щях да постъпя в Солунската гимназия. Някакво провидение бдеше върху мен, тъй като и друга случайност ми дойде на помощ в Цариград.
Настаниха ни в един хотел в Сиркеджи и на другия ден Робев и аз се отправихме за Екзархията. Трябваше да минем големия мост на Златния рог и оттам да вземем трамвая за Ортакъой. Тръгнахме с голяма самоувереност, макар съвсем чужди, в една огромна столица с многолюдие, пъплещо по улиците. В Екзархията ни въведоха при началника на училищния отдел Д. В. Хранов. Представихме му се. Той ни погледна студено и ни каза: „Ще си вървите обратно. Решението за вашите стипендии се отменява.“ Ние си излязохме попарени, без да продумаме дума. На излизане ни срещна един млад чиновник от Екзархията, Димитър Ляпов. Той ни разпита кои сме, за какво сме дошли и като разбра какво ни е казал Хранов, кипнал от яд, ни каза: „Елате с мене!“ Той ни вкара при друг един висш чиновник на Екзархията — Никола Лазаров, — който някак възбудено изслуша нашата история и отсече с твърд глас: „Никакво отменяване на стипендии няма, вие ще постъпите в лицея. Елате утре.“ Това, което разбрахме по-късно, бе, че в Екзархията имало в онези моменти двама началници на учебния отдел: единият Д. В. Хранов; който служил там дълги години по-рано и бил свързан с българските емигранти през време на Регентството, и вторият — Никола Лазаров, наскоро наложен на Екзархията от Стамболова. Ние бяхме попаднали в това междуцарствие. На другия ден счетоводителят на Екзархията, Селджобалиев, ни заведе в лицея.
В Галата-сарайския лицей