В училището имаше строг ред и дисциплина. От спалните — в класовете, от класовете — в двора и назад вървяхме в редици водени от надзирателя. За простъпки имаше разни наказания. Най-лекото бе ученикът да не може да излезе от пансиона събота подиробед; при по-тежко наказание той бе лишаван от правото да излезе и неделния ден. Но тия наказания не бяха без лек. За успехите си учениците получаваха тъй наречените bons points. С тях те можеха да се откупуват. Обаче имаше и наказания без възможност за откуп (sans exemption). Имаше случаи, но много редки, когата ученикът се туряше в една стая да стои сам в нея; докато препише известно число страници от някой класически автор или да спряга неправилни глаголи. Това се наричаше pensum.
В пансиона храната беше изобилна и здрава. Всеки ден имахме пилаф. На рамазан турчетата ядяха само на вечеря; тогава се слагаха на трапезата и сиропи. Ние нямаше да се грижим за нищо; всичко, потребно за нас, учебници, хартия, писалки, мастила, бельо, беше от училището. Имахме два вида дрехи: едни по-прости за вътре в училището и униформа за вън. Можехме да излизаме събота подиробед и неделя през целия ден. Събота намирахме униформата си на леглото, изгладена, и в една торба бельото за преобличане. Учениците бяха едни приходящи, други вътрешни. Приходящите бяха синове на турски големци и деца на състоятелни гръцки, арменски, еврейски и пр. семейства. Вътрешните представлявахме още по-разнообразна маса. Имаше мохамедани от различни материци и раси: албанци, кюрди, лазове, араби от Месопотамия, от Сирия, от Алжирия, от Египет, от Тунис; панислямистическата политика на Абдул Хамид бе докарала тука едно мохамеданче от остров Борнео. То беше едно мъничко, слабо, нещастно същество; зиме трепереше от студ, лете седеше мълчаливо в двора, печейки се на слънце и тъгувайки за родния си край. Аз се запознах добре с него и научих няколко думи от неговия език. Така „хвърлям камък“ значело „сеют темпик“.
Няма да изброявам другите народности в лицея. Ще спомена само за сърбите, черногорците и ние, българите. Черногорците бяха петима-шестима души. Единият от тях, Йован Петрович, беше братов син на черногорския княз Никита. Той постъпи после във военното училище „Saint-Cyr“ и рано почина. От другите черногорци един, Душан Грегович, после стана министър на външните работи на Черна гора; друг, Александър Мартинович, направи също голяма дипломатическа кариера; Йона Йованович и Риста Люмовац станали военни. Един черногорец мохамеданин, Мурад, свърши медицина. Имаше и няколко сърби: Богдан Раденкович, родом от стара Сърбия; Троян Живкович от Прищина постъпи в сръбското министерство на външните работи, когото в 1924 година срешнах отново в Цариград — и той като мене делегат на правителството си за преговори с Турция; Милан Чемерикич от Призрен, после директор на банка в Скопие; Ристич от Тетово, сърбин по произход, дошел в тоя град от стара Сърбия, или посърбен, който после стана кмет на Скопие.
С всички мои съученици сърби бях в приятелски отношения. Сръбско-българските борби в Македония не упражняваха никакво влияние върху нашето другаруване; единствен от тях Богдан Раденкович се държеше настрана от нас. Той никога не ни продума — чувствуваше се даже в погледа му някаква враждебност. Дълги години по-късно се научих, че бил един от основателите на тайното сръбско националистическо дружество „Уйединьенье или смърт“ („Обединение или смърт“). Разкритията по убийството в Сараево, което докара Европейската война, показаха, че той бил участвувал в подготовката на това убийство.124 Сега разбирам, че той е бил фанатик сърбин още в лицея, затова е гледал враждебно на нас.
Българи заварих в лицея трима души. В последния клас беше Стефков. Не зная ни малкото му име, ни родното му място. След свършването на лицея станал учител по френски във варненската гимназия и там при едно къпане в морето се удавил. Той беше хубав момък, посрещна Робева и мен много сърдечно, даде ни упътвания и добри съвети и ни взе под своето покровителство. Той се учеше много добре и говореше френски с прекрасен акцент. Цялото му държане показваше, че е от много добро семейство. В четвъртия клас беше Мишел Георгиев, син на свещеник от Костурско, който служеше в параклиса на Екзархията. Мишел Георгиев беше примерен, но не се отличаваше с особени дарования. Чиновник в Министерството на външните работи, той стигна до ранга легационен съветник. Третият българин беше Живко Гълъбов от Струга. Свършил четвърти клас в битолската прогимназия, той бе постъпил в лицея една година преди нас и минаваше сега от подготвителните отделения в първи клас. Заедно с нас влезе в лицея и Никола Христов от Радовиш. Той идеше от скопската прогимназия. Доста по-възрастен от нас, немного надарен, той се учеше с голяма упоритост и амбиция и успяваше да бъде между първите, френското произношение, стилът му на френски не бяха добри, но граматиката научи превъзходно, тъй като за нея се искаше само прилежание. Той стана учител в Цариград в българското училище и после замина да следва медицина в Русия, където се оженил и останал. Постъпи същата година и един ученик от българското училише в Цариград Сократ Тодоров, син на българско семейство, живущо в турската столица.125
124
През 1917 г., замесен (заедно с известния по устрояването на Сараевското убийство сръбски офицер Димитриевич-Апис) в заговор против живота на принц-регента Александър, той бе осъден на смърт и разстрелян.
125
В началото на тази книга споменах за трите исторически личности от българското минало, които са били ученици в Галата-сарайския лицей: Тодор Каблешков, Константин Величков и Стоян Михайловски. От познатите хора там са се учили, между други, на които имената не зная, генерал Махаил Савов, бъдещ военен министър и главнокомандуващ българската войска през Балканската война; генерал Вълко Велчев, бъдещ дивизионен началник, един от авторите на контрапреврата в 1886 година; Д. К. Попов (Централния), бъдещ министър, преводач на Байрона, автор на прословутото „Кърваво писмо“, пратено от него до княгиня Клементина през време на емигрантството му; Харитон Генадиев, който малко време учи там, познат преводач, автор на френско-български речник. За Д. К. Попов се казва, не като бил ученик в лицея, решил някаква математическа задача, която била публикувана в един бюлетин на Френската академия — отдела за точните науки. От цариградските училища въобще е излязла преди Освобождението една бележита част от българската интелигенция.