Бях в предпоследния клас, когато се научих, че едно младо българче, на име Никола Милев, постъпило в лицея. Отидох да го търся в двора на малките и още при първата ми среща той спечели сърцето ми. Беше син на костурчанин, млекар в Кайро; дойде в лицея, след като бе учил в българското училище във Фенер. Милев изглеждаше загубен в новата обстановка, цялата му физиономия обаче даваше да се разбере, че ще се справи с нея. Аз, от своя страна, положих всички възможни грижи за него. След като свърши лицея, взех го във „Вечерна поща“ и така можа да следва в университета. Той се отличи и стана любимец на проф. Васил Златарски, който нареди да продължи учението си във Виена. Смъртта на Милев лиши българската наука от един човек, който имаше всички дарования и всичката любов, за да стане голям български историк. Неговата книга „Католишката пропаганда в България в XVII век“ е едно свидетелство за това.
Съжителството с толкова ученици от разни езици, народности и вери не можеше да бъде отначало много леко. Но аз бързо се приспособих към тази обстановка, идейки от един град с разноезично и разноверско население. Първото притеснение, което изпитах, беше да се видя в една грамадна спалня с непознати хора и чужденци. Моето легло се намираше между леглото на племенника на черногорския княз Жан Петрович и на това на един полунегър — на име Хасан. Черногорецът, по-възрастен от мене, бе висок, красив момък, шумен, арогантен и, въпреки княжеския си произход, с доста просташки обръщения. Хасан, дребен, лицето му с шоколаден цвят и сипаничево, бе добро и весело момче.
Разправяше се една любопитна история как той бил попаднал тук.
През Руско-турската война един руски офицер го намерил на пътя — малко дете, изоставено при бягството на родителите му. Русинът се смилил над него и го взел със себе си, носейки го най-напред в един кош. След войната го завел в Русия да го възпита. Но бидейки ерген и често отсъствуващ, той го оставил на грижите на прислугата, която се забавлявала с него като с някое животинче. Слугите го карали да пие и го научили на неприлични думи, между другото да псува руския цар. Тогава благодетелят му, като не искал нито да го държи повече у себе си, нито да го изостави на съдбата му, решил да го даде на възпитание в някое училище в Цариград и така го пратил в лицея.
Казах, че Хасан бе добряк. Но когато разбра, че го гледам с удивление и като че ли с някакъв страх, обичаше отначало да ме плаши. Показваше ми само бялото на очите си, правейки разни гримаси със своето лице.
С другарите по легло свикнах. Голямата ми мъка отначало бе, че се намирах в една спалня с иноверци. У дома, преди да легна, си правех молитвата пред иконата заедно с цялото семейство. В Битоля учениците правеха обща молитва. Тук не беше мислимо да се моля пред очите на всички. Най-напред се кръстех и си казвах молитвата под одеялото. После се отказах от това — видя ми се някак недостойно да се обръщам по тоя начин към бога, като че ли върша нещо срамно. Така трябваше да напусна един от примерите, които баща ми беше ми дал като завет.
Турските ни учители и съучениците ни турци
След като постъпихме в лицея, Робев и аз се представихме на директора, Исмаил бей, дребен старец, с голямо благодушие по лицето му. Той беше албанец и като му казахме откъде сме, сметна ни за един вид свои съотечественици и ни каза, че ние сме сега негови чада.126 После отидохме при поддиректора Mr d’Hollys, беловлас, висок, с физиономия, в която виждахме още от първия миг и доброта, и енергия. Той също ни каза няколко насърчителни думи. Под ведението на директора бяха турските класове; французките зависеха изключително от поддиректора. В лицея нямаше ни учителски съвет, ни класни наставници. Mr d’Hollys бе всичко. Като ни записаха, Робев и аз бяхме подложени на изпит по френски език, за да се види къде ще трябва отначало да ни поставят. Робев влезе в трето подготвително отделение, а аз — в първия клас. Изпитаха ни и по турски език. В Битоля имахме един ходжа, но от него бяхме научили много малко. Туриха ни в трето подготвително отделение. Турските класове и френските не вървяха паралелно. Учениците можеха да свършат училището по френски, като остават по турски в най-долните класове. На това пренебрежение към турския език от страна на част от учениците се тури край след младотурската революция. Оттогава вече на никого не се е давало диплома, без да е свършил и по турските класове.